Две седмици след поредното осъждане на България в Страсбург за фалирала банка Конституционният съд прие, че ЕСПЧ няма значение: не призна правото на жалба на акционерите в КТБ

Снимка: Капитал

Конституционният съд (КС) отхвърли искането на Върховния касационен съд (ВКС) за обявяване на два от текстовете в Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН) за противоконституционни. Искането бе направено от състав на ВКС, който спря делото за несъстоятелността на Корпоративна търговска банка (КТБ), докато КС не се произнесе дали липсата на възможност акционерите на банка да подават жалби срещу решенията на съда не нарушава Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека. КС обаче не допусна до разглеждане искане по отношение на конвенцията.

Според чл. 11, ал. 3 от ЗБН само квесторите и синдиците представляват банката, за която се иска откриване на производство по несъстоятелност, а според чл. 16, ал.1 от ЗБН право на жалба по несъстоятелността имат квесторите или временните синдици на банката и Централната банка, а право на протест – прокурорът.

От решението става ясно, че съставът на КС няма съмнение, че възлагането на това правомощие на квесторите и синдиците, първите назначени от БНБ, а вторите от Фонда за гарантиране на влоговете, не нарушава Конституцията. По отношение на втория текст трима конституционни съдии са на особено мнение – това са докладчикът по делото Константин Пенчев, съдия Георги Ангелов и Таня Райковска (бивш ръководител на Търговското отделение на ВКС).

В мотивите на КС се сочи, че текстовете не нарушават правото на защита на акционерите, въпреки че квесторите и синдиците, които представляват банката се назначават от БНБ и Фонда за гарантиране на влоговете. Подробно описвайки разликите между търговската несъстоятелност и уредената в специален закон банкова несъстоятелност мнозинството в КС сочи, че „съмнението, че зависимите от БНБ или Фонда представители на банката в процеса по несъстоятелност, няма пълноценно да защитават правата й в процеса, до постановяване на решението по чл. 13 ЗБН, не е достатъчно основание за разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗБН да бъде обявена за противоконституционна“. „Дори да е налице необходимост от по-добра регламентация, то решението е от компетентността на законодателя, а не на Конституционния съд”, мотивират се конституционните съдии и допълват, че при такова съмнение съдът би могъл да назначи особен представител по реда на чл. 29, ал. 4 от Гражданския процесуален кодекс.

КС изтъква ограничените правомощия на съда, който може да решава единствено въпроса за началната дата на неплатежоспособността на банката. “При тези ограничени правомощия на решаващия съд очевидно е, че и правата на участниците в процеса ще са твърде ограничени и ще се отличават от правата на участниците в исковия процес. Затова и разпоредбите на чл. 46, ал. 3 и чл. 47, ал. 1 ЗБН предвиждат субсидиарно приложение на ГПК, доколкото в ЗБН не са предвидени други правила. Следователно при определяне на правата на встъпилите в процеса акционери, притежаващи над 5 на сто от капитала на банката, не следва да се изхожда от разпоредбите на ГПК за третите лица в процеса, а от разпоредбите на специалния закон и на тази основа следва да се преценява дали е налице неравенство на участниците в процеса по несъстоятелност“, счита КС.

Според решението в случая не е налице неравно третиране на встъпилите в съдебния процес акционери, защото за тях „липсва правен интерес от обжалването, още повече, че законът не предвижда право на жалба на наистина заинтересованите от датата на неплатежоспособност лица – кредиторите на банката в това число и Фонда, който е страна в процеса“. „Налага се крайното заключение, че лишаването на участващите в производството по банкова несъстоятелност акционери с повече от 5 на сто от капитала на банката, от възможността да обжалват решенията на съда по чл. 13, ал. 1 и чл. 14 ЗБН, съгласно оспорената разпоредба на чл. 16, ал. 1, изр. 3 ЗБН, не противоречи на Конституцията, защото подлежащите на въззивно и касационно обжалване съдебни актове не засягат техните права и законни интереси”, заключва мнозинството в КС.

Решението е в пряко противоречие на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Срещу България има вече две осъдителни решения по дела на фалирали банки – „Капитал банк“ и „Международна банка за търговия и развитие (МБТР)“ – последното от преди 12 дни, в които съдът в Страсбург приема, че решението на БНБ за отнемане на лиценза на банка „не е придружено от достатъчно гаранции срещу произвол, заради липсата на каквито и да е процесуални защити и затова се явява незаконосъобразно по смисъла на член 1 от Протокол № 1″. И по двете решения ЕСПЧ приема, че страната ни е нарушила правото на защита и справедлив процес.

Подобни са аргументите на тримата конституционни съдии, написали особени мнения, в които се припомнят именно решенията на ЕСПЧ. „В мотивите към решението (по делото „Капитал банк“ – б.а.) е прието, че провъзгласеното от чл. 6 ЕКЗПЧОС право на достъп до съд и състезателен процес предполага възможност за ефективно участие на страните в производството. Тъй като е била представлявана от квестори (лица, зависими от другата страна по делото – БНБ), банката не е могла да изложи по подходящ начин доводите си в хода на процеса и да защити интересите си. Същите изводи ЕСПЧ прави и в решението си от 2.06.2016 г. по дело № 7031/05 г. на Международна банка за търговия и развитие срещу България. В приетия няколко месеца след постановяване на решението по делото „Капиталбанк“ срещу България Закон за кредитните институции, законодателят, съобразявайки се с решението и предстоящото приемане на Република България в Европейския съюз, се е отказал от принципа на необжалваемост на актовете на БНБ, възприет в Закона за банките, отменен със ЗКИ“, сочат съдиите Константин Пенчев и Георги Ангелов.

И припомнят законовите промени, с които законодателят е направил опит да се съобрази с решението на ЕСПЧ и които дават правото на акционерите, притежаващи над 5 на сто от капитала на банката, чиято несъстоятелност се иска, да встъпят в процеса по несъстоятелност, с оглед факта, че „не би могло да се очаква, че назначените от БНБ квестори ефективно ще защитават правата на банката в производството по обжалване пред ВАС на решението за отнемане на лиценза или в производството по несъстоятелност, оспорвайки наличието на представените от Централната банка документи по чл. 9, ал. 2 и 3 или наличието на условията по чл. 11, ал. 5 ЗБН.

„Не би могло да се приеме, че съществува значим обществен интерес, чиято защита би оправдала ограничаване на процесуалното право на встъпилите акционери да обжалват съдебното решение. Обжалването на решенията на първоинстанционния и въззивния съд не спира изпълнението им, а и съдът е длъжен да се произнася във фиксирани от ЗБН кратки срокове, поради което признаването на още една страна на правото на жалба, не би забавило неоснователно процеса. Напротив, осигуряването на равенство на всички страни в процеса и условия за състезателност, би помогнало за установяване на обективната истина (чл. 121, ал. 2 от Конституцията), което безспорно е в интерес както на страните, така и на вложителите и другите кредитори на банката“, пишат съдиите Пенчев и Ангелов. Заключват, че разумният баланс между обществения интерес, свързан със стабилността и доверието в банковата система и гарантираните от Конституцията право на защита и равенство в съдебния процес на гражданите и юридическите лица, включително и на банките с отнет лиценз, не може да бъде постигнат единствено по пътя на контрола на Конституционния съд за конституционосъобразност на съответните законови разпоредби. „Необходими са законови промени в посока на осигуряване на ефективно участие на всички страни в производствата по ЗКИ и ЗБН и осигуряване на ефективен съдебен контрол върху решенията на БНБ“, мотивират се двамата съдии.

В особеното си мнение съдия Райковска счита, че съдът трябва да отговори на три предварителни въпроса:

1. Какво е съдържанието и значението на използваното от законодателя „встъпване“ на акционерите, притежаващи повече от 5% от 3 капитала на банката в производството по несъстоятелност? Установяването му ще е възможно след исторически преглед на развитието на материята, и по-специално моментът, в който се въвежда и защо?

2. Съставлява ли „встъпването“ проявна форма на осъществяване на правото на защита, като елемент от по-общото понятие достъп до съд, и ако отговорът е „да“ – „встъпването“ по смисъла на ЗБН отговаря ли на изискванията за пълноценен достъп до съд – като възможност за сезиране, участие в производството и контрол над постановените съдебни актове – в т. ч. чрез инстанционното им обжалване? Допустими ли са ограничения, а при положителен отговор – какви биха били пределите на подобни рестрикции и последиците при тяхното надхвърляне?

3. Налице ли е изобщо корелация между възприетото ограничение (лишаване от право на обжалване) и преследвана обществено значима цел – коя е тя, и как подобно ограничение може да повлияе върху постигането й?

Съдия Райковска прави исторически преглед на законовите промени и заключва: „Допускайки за първи път в материя, регулираща откриване на производство по несъстоятелност на банка участие на акционери, притежаващи определен процент от капитала на банката, законодателят всъщност признава правен интерес на тази категория лица от участие. Според правната доктрина и съдебната практика встъпване в съдебно производство е допустимо при следните предпоставки: висящ съдебен процес, дело между други страни и интерес от участие, който се преценява съобразно влиянието на евентуалното решение. И трите предпоставки в конкретната хипотеза са налице, зачитайки и обстоятелството, че законът (ЗБН) е определил точно кръга на лицата, които могат да встъпят в производството по несъстоятелност на банка и по този начин е легитимирал правния им интерес, който те не следва да доказват.“

„Целта на встъпването в гражданския процес е да се издейства благоприятно решение за едната от главните страни, на която встъпилото лице в защита на своя интерес помага, с цел и да се избегнат неблагоприятни последици. В конкретния случай, ако целта е подпомагане на банката, чиято несъстоятелност се иска, то разбираемо е, че акционерите биха могли да противопоставят различни аргументи от тези на лицата, представляващи банката в производството, които са назначени, 8 определени, посочени от БНБ или от Фонда, предвид изключване участието на органните представители на банката в производството. Защото органите на управление на банката са с преустановени всички правомощия и са отстранени от длъжност от момента на поставяне на банката под специален надзор. т. е. встъпилите акционери биха могли да правят възражения, да искат събиране на доказателства, те следва да бъдат уведомявани за съдебните заседания, да им се връчват преписи от книжа и пр. Защото, допускайки определени лица до участие в производството по несъстоятелност на банка, би следвало специалният закон да дефинира техните правни средства за упражняване на правата, ако има отклонение от общите субсидиарно приложими правила. Встъпилите лица в общия граждански процес упражняват своето право на защита по един вече образуван процес, макар и с по-ограничени процесуални правомощия, но могат да обжалват решението на съда, дори когато подпомаганата страна не го обжалва“, подчертава съдия Райковска.

И пише, че по отношение на акционерите, встъпили в производството по делото, разпоредбата на чл. 16, ал. 1, изр. 3 ЗБН ограничава участието им в производството по делото, като неоправдано и в разрез с приложимия институт на встъпването ги лишава от право на жалба, с което се нарушава правото на защита във всички стадии на процеса съгласно чл. 122, ал. 1 от Конституцията. „Правото на защита, установено в Конституцията, като проявна форма на правото на достъп до и защита пред съд, налага конформно тълкуване според възприето от Европейския съд по правата на човека – а именно, като достъп до съд (каквото съставлява встъпването по смисъла на 11, ал. 4 ЗБН), но и като възможност за пълноценно, реално и ефективно участие в процеса, в това число и чрез възможността да се обжалва постановения съдебен акт, на една или повече последващи инстанции, от която, встъпилите в процеса акционери, притежаващи повече от 5% от капитала на банката, са лишени“, категорична е съдийката.

Съдия Райковска допълва, че с атакуваната разпоредба е нарушен и принципът на равенство и състезателност в съдебния процес по силата на чл. 121, ал. 1 КРБ, като в случая е нарушено „равенството на оръжията“ или равенството в набора от процесуални средства за защита.
„Не би могло да се приеме, че е налице значим обществен интерес, чиято защита би оправдала ограничаването на това процесуално право на встъпилите да обжалват първоинстанционното решение. Известно е, че обжалването на съдебното решение не спира изпълнението и предоставянето избирателно на определени участници в производството на правото на обжалване на съдебния акт, не води до извод за постигане на максимална бързина, т. е. избягване на неоснователно забавяне. Напротив осигуряването на равенство на всички страни в процеса (главни и подпомагащи) и условия на състезателност би довело и подпомогнало установяването на обективната истина, в интерес както на страните, така и на вложителите и другите кредитори на банката“, се подчертава в особеното мнение.

Според нея текстът на закона отчита и защитава „всички обществено значими цели и интереси и е странно, и неясно по какъв начин лишаването от право на обжалване на акционерите може да допринесе за допълнителна защита на така изброените вече цели и интереси или на други по-висши ценности, ако такива съществуват“.

„Защото установяването на обективната истина и правилното прилагане на закона, посредством упражняване на правото на обжалване на съдебния акт, е също най-висша ценност на правовата държава. Затова и считам, че въведеното ограничение по своята същност е негодно средство за постигане на неясна /илюзорна/ цел, несъвместимо с принципите на правовата държава, правосъдието, и правото на защита, поради което се явява обществено неоправдано и нетърпимо, а с това и неконституционосъобразно“, заключва съдия Таня Райковска.