Как прокуратурата брани достойнството на избрани български граждани повече отколкото законът позволява

Преди няколко дни решение на Върховния административен съд (ВАС) потвърди нещо, което ни е известно поне от няколко месеца. Че разговорите между бившия градски прокурор на София Николай Кокинов с властимащите е индикация за податливост на влияние и склонност към услуги, което противоречи на изискванията за независимост на съдебната власт.

Оценката на ВАС касае лично Кокинов, но множество казуси от последните години показват, че е приложима и за други представители на ръководството на най-важната прокуратура в страната (каквато, по признанията на главния прокурор Сотир Цацаров, е Софийската градска прокуратура). Случаят, който ще ви разкажем сега е илюстрация на това как неслучайни хора се ползват с привилегията прокуратурата да работи в тяхна полза извън законноустановените й правомощия.

Сигналът

През 2011 година Цветан Василев подава сигнал в Софийската градска прокуратура, според който в няколко интервюта във вестниците „Труд” и „24 часа” Николай Велков е изнесъл неверни уронващи престижа на Василев обстоятелства, приписвал му неизвършени престъпления и злепоставял доброто име и репутацията на “Корпоративна търговска банка” АД. Към сигнала си Цветан Василев е приложил и копия от броевете на съответните вестници, с които са публикувани интервютата.

На основата на сигнала Софийската градска прокуратурата образува преписка по чл. 286 от Наказателния кодекс за набедяване. Този член на наказателния закон е в глава „Престъпления срещу правосъдието” и гласи, че „който пред надлежен орган на властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, или представи неистински доказателства срещу него, се наказва за набедяване с лишаване от свобода от една до шест години и с обществено порицание”.

Още на пръв поглед се забелязва противоречие. Според нормата в закона, за да набедиш някого се изисква това да стане пред „надлежен орган на властта”, каквито със сигурност не могат да бъдат журналистите, взели въпросните интервюта. Както добре знаем по други информационни поводи, ако някой опозори другиго в медиите, засегнатият може да го съди за клевета.

Преписката по сигнала е изпратена в Софийската районна прокуратура по компетентност, където попада на прокурора Андрей Янкулов. Спазвайки Инструкцията за провеждане на предварителни проверки в прокуратурата, обвинителят прекратява преписката, без да извърши проверка, тъй като установява, че сигналът не съдържа данни за извършено престъпление от общ характер, с каквото е компетентна да се занимава прокуратурата. Това е така, защото престъплението клевета се преследва по тъжба на пострадалия без участието на прокуратурата. С други думи, ако Цветан Василев се е почувствал оклеветен от интервютата, то той е следвало не да подава сигнал в прокуратурата, а да заведе частно наказателно дело срещу Велков. Всички тези обстоятелства са разяснени на подателя на сигнала в писмо, с което е уведомен, че преписката е прекратена.

Крайният резултат обаче не е удовлетворил банкера, защото той подава жалба пред СГП срещу прекратяването на преписката. На 11 януари миналата година лично зам.-градският прокурор Бисер Кирилов (наблюдаващ прокурор по няколко общественозначими дела, сред които делото срещу групата за отвличания „Наглите”, за смъртта на арестанта Пламен Куцаров, той е и обвинителят, който постановява отказ от образуване на досъдебно производство срещу тъста и тъщата на вътрешния министър Цветан Цветанов – Васил и Стефанка Георгиеви) отменя резолюцията за прекратяване на преписката и казва на долустоящият прокурор да разпореди на органите на МВР извършването на предварителна проверка по сигнала. В постановлението на зам.-градския прокурор се съдържат меко казано противоречиви правни съждения. От една страна той се съгласява, че данните в сигнала касаят престъпление от частен характер, към което прокуратурата няма отношение, но от друга страна до този извод, смята Бисер Кирилов, не можело да се стигне без да бъде извършена проверка. Ако бяха изпълнени, препоръките на зам.-градския прокурор щяха да доведат от “частно респектиране” чрез органите на МВР на жалбоподателя Велков, на когото в споменатия период и без друго се случиха неблагополучия в срещи с репресивните органи (През декември 2011 г. Николай Велков е показно арестуван и обвинен за изнудване на ромския бос Кирил Кирилов – Киро Японеца само няколко часа след като даде пресконференция, на която изнесе информация за приватизацията на „Корпоративно търговска банка” и трансформацията на собствеността през следващите години. Заедно с това той отправи и доста обвинения за начина, по който се управляват парите на държавните фирми в КТБ).

Районният прокурор Янкулов обаче атакува пред Апелативната прокуратура София (САП) постановлението на началника си (факт, който сам по себе си, е похвален, предвид йерархичната структура на държавното обвинение), тъй като счита, че то е незаконосъобразно. В сигнала до САП Янкулов изтъква, че „единствено възможното тълкуване на постановлението на СГП, че по всеки един постъпил в прокуратурата сигнал, дори и по тези, от съдържанието на които е видно, че не изнасят никакви данни за престъпление от общ характер, следва да се разпорежда извършване на проверка, което очевидно противоречи на чл. 4 вр. чл. 1 т. 3 от Инструкцията за провеждане на предварителни проверки”. Казано иначе, според Бисер Кирилов, какъвто и сигнал да подадете до прокуратурата, то тя трябва да нареди на МВР да го провери – хипотеза, която десетки хиляди граждани, обърнали се към прокуратурата без последствия, знаят, че не е вярна.

В крайна сметка САП отменя постановлението на Кирилов и постановява, че районният прокурор правилно е оценил фактите и е прекратил преписката, съобщиха от прокуратурата за „Съдебни репортажи”. До образуване на дело за набедяване така и не се стига, защото има две щастливи стечения на обстоятелствата – двама независими прокурори от районната и апелативната прокуратури, които не са обърнали внимание на специалното третиране на жалбоподателя от зам.-градския прокурор. Потърсен за коментар Бисер Кирилов заяви пред “Съдебни репортажи”, че не си спомня конкретното постановление и не може да коментира. “Преценил съм нещо, подписал съм се под него. Моето постановление също подлежи на инстанционен контрол”, посочи той.

Случаят изглежда съвсем като илюстрация на решението на ВАС, издадено за услужливостта на Кокинов, обаче вглеждането в практиката на прокуратурата по този вид сигнали (за набедяване) показва, че подобни илюстрации не са от вчера и този текст от Наказателния кодекс (чл. 286) често се използва за услуга към властта. Правим кратък обзор, защото все някога тези “илюстрации” трябва да спрат, нали?

Достатъчно е да подадеш жалба

Един случай, за който разказаха серии от публикации в сайта „Правен свят”, демонстрира сериозната опасност да се сдобиеш с дело за набедяване…само като се оплачеш от неправомерни действия на съдия. Но не кой да е съдия. Историята започва, когато двама адвокати – Ирен Савова и Димитър Ковачев, забелязват шокиращо несъответствие на фактите, описани в един съдебен протокол и действително случилото се в съдебната зала (за възможността съдебните протоколи да „скрият” нелицеприятни обстоятелства разказа съвсем скоро „Съдебни репортажи”. На 14 ноември миналата година в Софийския градски съд е насрочено заседание по делото за собствеността на стопанство „Врана”, по което двамата адвокати представляват интересите на държавата. В промеждутъка между две дела защитниците провеждат разговор със съдия Мария Георгиева , като я уведомяват, че не са се запознали с изготвена по делото експертиза и молят за отлагане на заседанието. Няколко дни по-късно получават протокол, в който обаче съдия Георгиева е записала, че делото е отложено, тъй като страните не са се явили, въпреки че са били редовно призовани. Или по-друг начин казано – Савова и Ковачев изобщо не са били в съдебната зала този ден.

Заради неверните факти двамата адвокати подават искане за поправка на протокол и сигнал до Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС), на който светкавично е отговорено, че казусът не е в правомощията на инспекторите. ИВСС пък препраща сигнала до прокуратурата, а прокурор Тома Комов от Инспектората на ВКС заключва, че съдия Мария Георгиева не е извършила престъпление. Въпреки това праща преписката на компетентната да разследва магистрати СГП с указания за преценка дали преписката не би трябвало да бъде изпратена на Софийската районна прокуратура, която да провери дали двамата адвокати не са набедили съдия Георгиева в престъпление.

Този ход е меко казано странен, тъй като, както написахме по-горе, за да извършиш престъплението набедяване следва да твърдиш, че някой е извършил престъпление пред „надлежен орган на властта”, който би могъл да разследва. Такъв определено не е ИВСС, тъй като той е проверяващ орган, който не може да търси наказателна отговорност. Тези подробности са пропуснати с лека ръка както от прокурор Комов от ВКП, така и от доскорошния говорител на СГП, а сега говорител на главния прокурор Румяна Арнаудова, при която попада преписката. Всъщност прокурор Арнаудова наистина изпраща преписката в районната прокуратура, “предвид обстоятелството, че адвокатите са подали сигнал за извършено престъпление от общ характер срещу съдия Мария Георгиева”, въпреки още един „оневиняващ” адвокатите факт – не те подават сигнал до прокуратурата, а ИВСС го праща там. Няколко месеца по-късно идва и нормалната развръзка – Софийската районна прокуратурата отказва да образува наказателно преследване срещу двамата адвокати. Но остава горчивият вкус, че едно оплакване от действията на магистрат, може да ти коства много повече от главоболие.

Едно-две неслучайни дела

Както казахме, практиката на прокуратурата да удовлетворява претенциите на силните на деня и да им помага в разчистването на лични сметки чрез дела за набедяване не е от вчера и не се ограничава в мандата на нито един главен прокурор. Ето два примера от преди близо 10 години, които са особено ясни и значението им не остава в миналото.

Силвина Димитрова – майката на малолетния тогава син на Сергей Превалски (от публично достъпните данни – информация от медиите, е известно, че Превалски е зет на Петър Дюлгеров – шеф на българските профсъюзи по Живково време и член на Държавния съвет. Превалски регистрира няколко фирми в чужбина преди 1989 година, представител е на българо-белгийската фирма “Диамекс”), също се сдобива с дело за набедяване. Софийската районна прокуратура внася обвинителен акт срещу Димитрова за това, че „на 20 февруари 2003 г. пред надлежен орган на власт – прокурор при СРП, с молба набедила Сергей Иванов Превалски в престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 7, във вр. с ал. 1 от НК (отвличане – б.а.), като знаела че е невинен”.

На кратко спорът между родителите на детето започва, след като Превалски го взима за зимната ваканция в чужбина, без да уведоми майката къде ще пребивава с детето. След поредица от опити Димитрова да установи къде е синът й, консултации с адвокати и социални работници, както и разговор с шофьора на Превалски, който й казва, че детето е изведено от страната през Албания, тя подава молба до СРП, с която моли да бъдат предприети всички предвидени от закона мерки за връщане на сина й в България, както и да бъде потърсена наказателна отговорност от всички виновни лица, допуснали и осъществили извеждането на детето от страната.

Прокурорът по делото поддържа тезата, че подсъдимата е извършила инкриминираното деяние, тъй като е подала молба пред СРП, след като е знаела, че синът й е в чужбина и след като е подписала утвърдена от съда спогодба, даваща съгласие на бащата да извежда детето извън страната без нотариално заверена декларация. А причина за действията й, посочва прокурорът, са „усложнените отношения” между нея и бащата на детето й. Обвинението обаче игнорира факта, че в молбата си до прокуратурата Силвина Димитрова никъде не твърди, че Превалски е отвлякъл детето или е извършил престъпление, а е изложила фактите по случая, които са й били известни. Прокурорът игнорира и друго обстоятелство – действително отношенията между двамата били усложнени, като и Превалски и Димитрова завели множество граждански дела един срещу друг. Нещо повече, пише в мотивите на съда по делото, била е образувана прокурорска преписка с искане от страна на Сергей Превалски за настаняване на Силвина Димитрова на принудително лечение.

В мотивите на първоинстанционния съд (с председател Виолета Магдалинчева) към оправдателната присъда на Димитрова се съдържат и няколко любопитни детайла относно работата на прокуратурата по делото и индикациите, че процесът е резултат от явлението, описано в решението на ВАС за Кокинов. „Без да контролира функциите на прокуратурата да повдига и поддържа обвинение за престъпление от общ характер, в случая съдът счита, че държавният обвинител по недопустим начин е тълкувал отразеното от подсъдимата в молбата до СРП и в обвинителния акт „е дописал” действително написаното от нея”, пише в решението на съда. В обвинителният акт прокурорът посочил, че Димитрова е обвинила пострадалия в „криминално извеждане на Александър по заобиколен маршрут за Белгия през Албания”, но „при внимателен прочит на молбата на Силвина Димитрова съдът не намери подобни думи и изрази”. И още: „Задачите, които наказателният процес възлага на прокурора … изключват възможността той да поставя в основата на обвинителната си теза прочит на изявленията на дееца, който е различен от соченото от набедяващия и който представлява интерпретация на действителното съдържание на молбата до надлежния орган”.

Всъщност прокуратурата е вкарала дело в съда на базата на неверни обстоятелства, записани в обвинителния акт. Но освен това, пише съдът, в хода на досъдебното производство са събирани единствено доказателства в подкрепа на обвинителната теза, като са отказани всякакви доказателства на обвиняемата– не са разпитани свидетелите, потвърждаващи нейната версия, а прокурорът по делото дори пише постановление, с което отказва да предостави възможност на Димитрова да даде обяснения – нейно право, което по закон не може да се ограничава. Затова и съдът отбелязва: „Подобен подход от страна на прокуратурата, обаче, освен че довежда до необоснованост в обвинителната теза, е и опасен, защото крие потенциален риск пред съда да бъдат изправени лица, за които не са събрани достатъчно доказателства, че са извършили престъпление”.

Кой иска да убие Цветелин Кънчев?

През 2000 г. Софийската районна прокуратура внася обвинител акт в съда срещу Радослав Каратанчев (бивш депутат от партията на Жорж Ганчев Български бизнесблок, партия, която изпълняваше за управляващите близки функции и до тези, които сега изпълнява “АТАКА”, и бивш председател на борда на директорите на “Академика 2000″ по време на управлението на ГЕРБ) за набедяване. Според обвинението Каратанчев на 14 август 2000 г. „пред надлежен орган на власт – дознател Стефан Георгиев Стойчев от 1 РПУ, набедил Жорж Ганчев Ганчев в престъпление, а именно – подбудил лицата Йордан Цонков Цонков, Чавдар Любенов Георгиев, Ивайло Георгиев Коцелов и Тони Цветанов Обретенов в подготовка на убийството на Цветелин Кънчев…като е знаел, че е невинен”. В мотивите към оправдателната присъда (с председател Мирослава Тодорова), съдът отбелязва, че действително по делото е била установена фактическата обстановка, изложена в обвинителния акт, но тези факти не са достатъчни, за да бъде осъществен престъпният състав за набедяване по чл.286, ал.1 НК.

В своеобразен урок по наказателно право съдът обяснява на прокуратурата, че не е изпълнила едно от основните си задължения – да докаже по несъмнен начин, че „твърденията на подсъдимия не са истина (т.е. Жорж Ганчев не е поръчвал убийството на никого) и на следващо място, че подсъдимият е знаел, че лъже. СРС посочва, че когато в публичното пространство бъдат съобщени факти за подготовка на нечие убийство и склоняване на лица да го извършат, тоест за едно от най-тежките престъпления по Наказателния кодекс, прокуратурата би трябвало да разпореди първо предварителна проверка, в която да бъде установено, дали са налице достатъчно данни за образуване на наказателно производство за поръчаното убийство.

В конкретния случай действията на прокуратурата се изчерпват с предварителна проверка, в която е разпитан Каратанчев, който потвърждава думите си, отразени в няколко публикации в пресата. „Това означава, че предварителната проверка не е довела до никакъв резултат, защото не е проверила истинността на тези твърдения и е останала в изходната си позиция, че Радослав Каратанчев е приписал на Жорж Ганчев тежко умишлено престъпление срещу личността на Цветелин Кънчев”, сочи съдът и заключва, че в обвинителния акт изобщо не е обсъждан въпросът от какви доказателства по делото се установява, че изразените твърдения от подсъдимия не са верни – тоест как прокуратурата е установила, че действително Ганчев не е поръчал убийство, след като се доверява единствено на думите на Ганчев, а не на тези на Каратанчев. С други думи – прокуратурата е тръгнала да защитава честта на Жорж Ганчев, без да се интересува дали той е извършил престъплението, в което е обвинен.

В решението е отбелязано и друго противоречие – защо прокуратурата не е изследвала въпроса, дали не се касае за клевета или лъжесвидетелстване, а автоматично е приела, че е извършено престъплението набедяване. Съдът на практика пояснява, че “престъплението”, за което са харчени държавни пари, е създадено от самите органи на държавна власт. Вместо да бъде оставен Жорж Ганчев да реши дали се е засегнал от думите на Каратанчев пред журналисти и да го съди за клевета, органите на МВР и прокуратурата викат Каратанчев на разпит, за да го накарат пред тях да повтори вече казаното, защото те са органи на власт.

Съдът обаче казва, че и тази ловкост не би могла да обоснове обвинението за набедяване, защото, ако все пак прокуратурата беше установила, че Каратанчев лъже, тя би следвало да го преследва за лъжесвидетелстване, а не за набедяване. Защото не той е бил активната страна и не е отишъл сам да обвини пред държавния орган Жорж Ганчев, а е бил извикан и е дал показания, защото такива са му били изискани. СРС подчертава, че ако Ганчев се е почувствал засегнат е можел да инициира дело за клевета. В съдебно заседание Ганчев признава, че е говорил с главния прокурор (тогава Филчев), когато е мислел как да се защити. Съдът допълва, че от самия факт, че делото е започнало с проверка дали Каратанчев е осъществил клевета, въпреки че проверката е била незаконна, е следвало, че той е могъл дори да откаже да свидетелства, за да не се уличава в престъпление, включително да даде неверни такива, ако верните биха го уличили в престъпление.

В обобщение – прокуратура е завела дело срещу Каратанчев, без да провери изобщо дали Жорж Ганчев е поръчал убийство и е разследвала престъпление от частен характер в нарушение на закона. Поради това до ден днешен не знаем искал ли е Жорж Ганчев Цветелин Кънчев да бъде убит – факт с политическо значение, доколкото и двамата участващи в конфликта към този момент участват в политическия живот.

А докато прокуратурата не спре двойната употреба на сила за защита на достойнството на избрани, няма как да искаме от политиците или пък от икономически влиятелните да разберат, че са равни с останалите граждани. Припомняме един от последните примери от началото на тази година. Тогава председателят на ДПС Лютви Местан заяви, че ще изпрати сигнал до главния прокурор срещу премиера в оставка Бойко Борисов заради изнесената от него информация от трибуната на Народното събрание, че почетният председател на партията Ахмед Доган е поръчал атентат срещу него. Местан с категоричност твърдеше, че става въпрос за набедяване от страна на Борисов. Явно “грешката в закона” е била причина Доган да не заведе дело за клевета срещу Борисов.