Адвокатурата атакува десетки разпоредби от НПК пред Конституционния съд

Поголовно нарушаване на основни права на гражданите, противоречия с принципа на правовата държава, законен произвол и поставяне на прокуратурата над съда. Това са само част от мотивите, изложени в искане на Висшия адвокатски съвет (ВАдС) до Конституционния съд (КС) за обявяване на десетки разпоредби от НПК за противоконституционни. Промените в процесуалния закон бяха афиширани от управляващите като средство за ускоряване на сроковете на делата и ефективен способ за борба с корупцията. Част от промените вече бяха атакувани от Върховния касационен съд пред КС в частта, с която се сменя подсъдността на делата за корупция по високите етажи на властта от Софийския градски съд към специализираните съдилища.

От адвокатурата обаче намират десетки противоречия на НПК с Конституцията, които ограничават правото на защита на гражданите, и норми, които създават правна несигурност(цялото искане, което е дълго над 40 страници, може да намерите в прикачения iskane-npk-3791).

Първата атакувана норма е тази на чл. 63, ал.2, т.4, която създава ново основание за постановяване на най-тежката мярка за неотклонение – задържане под стража, а именно – при повдигнато задочно обвинение. Според адвокатурата повдигането на обвинение при условията на чл. 269, ал. 3 НПК в отсъствието на обвиняемото лице се превръща в единствено и достатъчно основание това лице да бъде задържано под стража, без да се изследва действителното наличие на реална опасност от укриване или извършване на престъпление. В искането се припомня, че преценката дали да се прибегне към задочно обвинение принадлежи изцяло на прокурора и разследващия орган. „Задочно обвинение се повдига както в случаите, когато лицето не е намерено на посочения от него адрес в страната, така и в случаите, когато то пребивава зад граница напълно законно – при това без лицето да подозира, че му е повдигнато обвинение. Достатъчно е местоживеенето на гражданина да не е известно или да не може да бъде призован по други причини и прокуратурата да прецени, че задочното разглеждане на делото няма да попречи за разкриване на обективната истина“, сочат адвокатите и правят извод, че при всяко задочно обвинение се предпоставя опасност от укриване или извършване на престъпление.

От една страна това води до неравно третиране на лицата, които са обвинени „присъствено“, и тези, срещу които обвинението е повдигнато задочно. „Поставянето в различен режим на лицата с един и същи процесуален статут (обвиняеми) в зависимост от решението на прокурора за начина, по който се повдига обвинението (присъствено или задочно), противоречи на принципа на правовата държава“, се казва в искането. От друга страна е нарушено правото правото на свободно придвижване на гражданите. „Със създаването на нормата на чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК българският законодател фактически превръща конституционното право на свободно придвижване, което е сред същностните права на гражданина на ЕС, в основание за задържане под стража….Упражняването на това право обаче може да доведе до задържане, ако гражданинът не бъде намерен на адреса си в страната и му бъде повдигнато обвинение (без той да знае за това)“, добавят от адвокатурата и подчертават, че оспорваната разпоредба накърнява задължението на съдебната власт по чл. 117, ал. 1 от Конституцията да защитава правото на свободно придвижване по чл. 35, ал. 1 от основния закон и чл. 3, § 2 от Договора за Европейския съюз (ДЕС); член 21 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС); Дялове IV и V от ДФЕС; член 45 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Като допълнително основание е посочена несъвместимост с презумпцията на невиновност и със забраната да се налагат ограничения на обвиняемия, които надхвърлят нуждите на правосъдието.

Противоконституционна са разпоредбите и на чл. 73а, ал. 2 и чл. 416, ал. 5, според ВадС. Нормите предвиждат налагане на обезпечителна мярка за направени съдебни разноски върху гаранцията и насочване на изпълнението за съдебни разноски върху сумата по мярката за неотклонение „парична гаранция“.

От адвокатурата са категорични, че законодателят е накърнил конституционно защитените права на третите лица, които към датата на изменение на закона са дали като гаранция по чл. 61 НПК свои пари или ценни книжа. “Третото лице, внесло гаранцията в пари или ценни книжа, е поело задължение единствено да обезпечава мярката за неотклонение, а не е гарантирало изпълнение на евентуални имуществени задължения на обвиняемия или подсъдимия. Имуществото на третото лице, дало свои пари или вещи като гаранция за неотклонението на подсъдимия, не може да служи за удовлетворяване на вземанията на кредиторите на осъдения, включително тези на държавата, независимо от характера им – частни или публични. Всеки акт на налагане на обезпечение или на насочване на принудително изпълнение върху внесените пари и вещи като гаранция за целите на чл. 73а, ал. 2 НПК и чл. 416, ал. 5 НПК има правните последици на незаконно отчуждаване на право на собственост на гаранта – трето лице, в нарушение на чл. 17, ал. 3 от Конституцията”, мотивират се адвокатите. Според тях в случая се касае до драстично нарушение на принципите на правовата държава – на принципа на правната сигурност, на принципа на забрана на произвола, пренебрегване на принципа на независим и ефективен съдебен контрол, незачитане на правата на човека, на забраната за недискриминиране и на изискването за осигуряване на равенство пред закона.

Адвокатурата атакува и част от разпоредбите, свързани с разпоредителните заседания – един от най-спорните промени, въведени през лятото.

На нововъведеното разпоредителното заседание съдът преценява дали делото му е подсъдно; има ли основание за прекратяване или спиране на наказателното производство; допуснато ли е на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници; исканията по доказателствата; налице ли са основания за разглеждане на делото по реда на глава двадесет и седма, двадесет и осма и глава двадесет и девета; разглеждането на делото при закрити врати, привличането на запасен съдия или съдебен заседател, назначаването на защитник, вещо лице, преводач или тълковник и извършването на съдебни следствени действия по делегация; мярката за неотклонение, без да се разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление; мярката за обезпечаване на гражданския иск, конфискацията, глобата и отнемането на вещи в полза на държавата; датите на съдебното заседание и лицата, които следва да се призоват за него. В НПК изрично бе посочено, че единствено по време на това разпоредително заседание съдът може да прецени дали да върне делото на прокуратурата. Освен това нито първата, нито въззивната, нито касационната инстанция имат право да връщат делото на прокуратурата от друг етап от процеса, независимо дали са констатирали съществени нарушения, или не.

От адвокатурата намират противоконституционност в разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта „в случаите по чл. 94, ал. 1“, според която разпоредителното заседание се отлага при неявяване на прокурорът, но не и при неявяване на защитник, независимо дали има уважителна причина, или не. В искането се припомня решение Решение № 9/14.04.1998 г. по к. д. № 6/1998 г., с което КС е обявил за противоконституционна абсолютно идентична норма от НПК (чл. 269, ал. 2, т. 3 НПК), тъй като приема, че „съществен елемент от общото право на защита представлява правото на гражданите да защитават правата си с помощта на защитник“.

„Според Конституционния съд „правото на гражданите да организират защитата на правата си с използване на квалифицирано лице – защитник придобива особено значение тогава, когато за гражданина е необходимо при защитата му познаване на законите, съдебната практика, правната теория и съдебните и административни процедури“. Тази предпоставка е налице в най-голяма степен за предвиденото в НПК „разпоредително заседание“, на което се обсъждат въпроси от изключително правно естество“, сочат адвокатите и допълват, че „от пръв поглед е видно, че лице без специална юридическа компетентност не може да вземе отношение по въпросите, които се поставят на разглеждане в разпоредителното заседание“, тъй като изразяването на становище по тези въпроси изисква познаване на правната теория, процесуалния закон и съдебната практика, включително и тази на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ).

Напомнят, че само и единствено на разпоредителното заседание могат да се правят възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство. „Без съмнение е, че лице без сериозни познания в областта на наказателно-процесуалното право не би могло „да постави на обсъждане“ нито един от въпросите, които се разглеждат в разпоредителното заседание, да реагира на направените от другите страни искания или да се включи в обсъждането на въпросите, поставени от съдията-докладчик. Последиците за обвиняемия от това, че не е квалифициран в областта на правото, са, че той след преклузията не разполага с никаква процесуална възможност да се защити срещу допуснатите по отношение на него съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, дори ако ангажира за свой защитник високо професионален адвокат – нито пред първоинстанционния съд, нито пред въззивния съд, нито пред Върховния касационен съд“, категорични са адвокатите.

Обосновавайки нарушение на принципа на правовата държава, от ВадС посочват също: „Би могло да се очаква, че в една правова държава осъзнаването на строго юридическия характер на разпоредителното заседание би довело законодателя до идеята, че участието на защитник на обвиняемия в това заседание следва да е задължително. Този въпрос, разбира се, не се поставя пред Конституционния съд, доколкото той не може да законодателства. Тук се акцентира само на невъзможността обвиняемият без помощта на защитник да вникне в правната проблематика, а оттам – и да участва ефективно в съдебното заседание, за да защити правата и законните си интереси. При това – с процесуални последици, които са фатални за неговата защита и пред следващите съдебни инстанции“.

Припомня се, че правото на защита на гражданите е конституционно уредено. В искането се сочи, че нормата нарушава и равенствоти и условията за състезателност на страните в съдебния процес. Това е така, защото според текста заседанието се отлага при всяко отсъствие на прокурора, но не се отлага дори при отсъствие на защитника по уважителни причини. Затова е налице е явна неравнопоставеност на страните в наказателния процес.

ВадС иска обявяне на противоконституционност и на разпоредбата на чл. 227, ал. 5. Тя касае предявяването на разследването и казва, че при отсъствие на упълномощен защитник, органът по разследването му предявява разследването и му „назначава резервен защитник, независимо от упълномощаването на защитник.“ Според адвокатурата тази разпоредба отнема на обвиняемия конституционното право на защита във всички фази на процеса, недопустимо ограничава правата на обвиняемия в нарушение на чл. 31, ал. 4 от Конституцията, накърнява правото на защита (чл. 56 от Конституцията) и гарантираното от чл. 30, ал. 4 от Конституцията право на адвокатска защита от момента на задържането на лицето или от привличането му като обвиняем. „След като правото на адвокатска защита на обвиняемия е прогласено от Конституцията, държавата е длъжна да създаде гаранции за упражняването на това право. Конституционните права, които не са гарантирани от закона, са безсилни – те представляват безполезна прокламация. От това следва, че ако обвиняемият е упълномощил адвокат – защитник и желае упълномощеният от него защитник да участва в предявяването на разследването, законът не може да му отнеме това право“,се казва в мотивите. Адвокатурата припомня, че правото на адвокатска защита не може да бъде сведено единствено до случаите, в които законът предвижда задължително участие на защитник.

Атакува се и нормите на чл. 248а (в цялост) и на разпоредбата на чл. 252, ал. 2 в частта „или когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт“. В искането се казва, че нормите въвеждат институт, непознат досега в наказателнопроцесуалното право – „отстраняване на очевидни фактически грешки в обвинителния акт“*.

Понятието „очевидна фактическа грешка“ не е дефинирано, но то следва ясно да се отграничи от института на изменение на обвинението, защото „изменяването на обвинението по пътя на отстраняване на очевидни фактически грешки ще доведе до грубо накърняване на правото на подсъдимия на защита“.

„Всъщност в случая става дума за явно неизпълнение на служебните (процесуалните) задължения на прокурора, който е внесъл порочен обвинителен акт, и на съда, който не е забелязал „очевидното“. От неизпълнението на тези свои задължения обаче прокурорът и съдът черпят правото с взаимни усилия да внасят изменения в обвинителния акт до постановяването на присъдата, и то без участието на подсъдимия и неговия защитник. Само по себе си това накърнява равенството на страните в противоречие с чл. 121, ал. 1 от Конституцията и превръща съда в помощник на прокурора в нарушение на изискването за независимост“, мотивира се ВадС.

Освен това отстраняването на очевидни фактически грешки не е обвързано със срок, от което следва посоченото по-горе – че отстраняването на им може да бъде извършено до постановяване на присъдата, а това създава възможност за съдебен произвол, тъй като подсъдимият няма никаква гаранция, че обвинителният акт няма да бъде променен, след като вече са били изслушани съдебните прения. Процедурата по отстраняване на очевидни фактически грешки протича без изслушване на подсъдимия и без дори той да бъде уведомен за нея, нормата не посочва с какъв акт съдът констатира „очевидните фактически грешки“ и не го задължава да запознае с този акт подсъдимия.

И още: „Според ал. 2 на чл. 248а НПК съдът прекратява съдебното производство, ако в определения му от съда 7-дневен срок прокурорът не внесе обвинителен акт или не е отстранил очевидните фактически грешки. От това следва, че отстраняването на очевидни фактически грешки може да стане чрез внасяне на нов обвинителен или по друг начин. Законът обаче не посочва какъв е „другият начин“ за поправяне на грешката, което противоречи на принципа за правната сигурност и предсказуемост – елементи на правовата държава (Преамбюл, чл. 4, ал. 1 от Конституцията). В противоречие с конституционно гарантираното право на защита и с изискването за равенство на страните законът не задължава съда да връчи новопостъпилия обвинителен акт на подсъдимия, нито да го уведоми за „другия начин“, по който е извършена поправката. При това, след като разпоредителното заседание вече е било проведено, не могат да се правят възражения срещу новопостъпилия обвинителен акт. Това дава предимство на прокурора пред останалите страни в процеса противно на чл. 121, ал. 1 от Конституцията и накърнява правото на защита на подсъдимия“.

Същите съображения са валидни изцяло за разпоредбата на чл. 252, ал. 2 НПК, казват от адвокатурата.

ВАдС намира противоречия с Конституцията и в разпоредбата на чл. 358, ал. 2 , в която се казва, че при бързите производства съдът не може да върне повторно делото на прокуратурата, когато е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия по чл. 249, ал. 4, т. 1. „От това следва, че ако прокурорът не поправи допуснатите съществени процесуални нарушения, накърняващи правото на защита на обвиняемия, съдът ще бъде длъжен да разгледа и реши делото въпреки противозаконното протичане на досъдебното производство. Забраната за съда да върне делото на прокурора на същото основание означава, че дадените на прокурора указания за поправяне на допуснатите съществени процесуални нарушения губят задължителния си характер. Съдът не може да застави прокурора да поправи допуснатите съществени процесуални нарушения, но прокурорът може да застави съда да гледа и реши делото в нарушение на правото на защита. Така се узаконява доминиращата роля на прокурора над съда, което противоречи на принципите на правовата държава“, категорични са адвокатите.

Нормата де факто узаконява злоупотребата с правомощия и обвиняемият, в противоречие с чл. 122, ал. 1 от Конституцията, се лишава от правото му на защита на досъдебното производство. А съдът, въпреки задължението си по чл. 117, ал. 1 от Конституцията, не може да защити правата и законните му интереси. „Забраната за повторно връщане на делото на прокурора открива възможност за накърняване на конституционно гарантирани права: по чл. 30, ал. 4, по чл. 56 от Конституцията. Толерирането на действията на прокурора, с които се накърняват правата на обвиняемия, поставянето на прокурора над съда противоречи на принципа на правовата държава (Преамбюл, чл. 4, ал. 1 от Конституцията). Поставянето на прокурора над съда противоречи на идеята за върховенство на правото“, се казва още в искането. Допълва се, че подсъдимият по т. нар. „бързо производство“ е напълно лишен от конституционното си право да получи от съда защита на правата и законните си интереси, а прокурорът може да задължи съда да разгледа и реши делото въпреки накърнените права на обвиняемия, но обвиняемият не може да поиска съдебна защита на правата си от нито една съдебна инстанция.

Оспоредни са и разпоредбите на чл. 248, ал. 3, чл. 320, ал. 2, чл. 348, ал. 3, т. 1, чл. 351, ал. 2 и чл. 360, ал. 2 от НПК, които според ВАдС противоречат на принципите на правовата държава, защото изключват възможността в хода на съдебното производство страните по наказателни дела да повдигат възражения относно допуснати в досъдебната фаза на процеса съществени нарушения на процесуалните правила, при положение че не са ги изложили в разпоредителното заседание или съдът ги е приел за несъществени. Според адвокатурата с нормите не се преследват легитимни цели, които да налагат такова драстично ограничение на правото на защита. „Осъществяването на правосъдието в правовата държава изключва възможността в името на желана бързина в процеса да бъде жертвана неговата справедливост“, сочат адвокатите.

В искането категорично се казва, че така „законът създава възможност в правния мир да съществуват неправилни и несправедливи присъди и решения, като на съдебните състави се забранява не само да ги коригират, но и да констатират съществуващите в тях закононарушения“. Освен това забраната въззивната и касационната инстанция да връщат делото на прокурора в случаите на допуснати отстраними процесуални нарушения поставя пред съдебните състави задължението да решат делото въз основа и на незаконно събрани доказателства.

„Сама по себе си идеята влязлото в сила разпореждане на първоинстанционния съд да обвързва Върховния касационен съд противоречи на фундаментални принципи на държавното устройство. Във всички случаи обаче свободата на вътрешното съдийско убеждение и задължението то да се основава единствено на закона се обезсмислят за горестоящите инстанционни съдилища“, подчертават адвокатите и добавят, че законодателят дерогира конституционното правомощие на Върховния касационен съд – по всяко дело, с което е сезиран, да следи за точното и еднакво приложение на закона от всички съдилища.

Очаквано ВАдС оспорва и смяната на подсъдността на делата за корупция от СГС към спецсъдилищата. „Делата за отделни престъпления, които обичайно се подчиняват на правилата на местната подсъдност, ще се разглеждат от СпНС единствено поради длъжностното качество на субекта на престъплението. Това законодателно решение поражда съществени проблеми, свързани равенството на гражданите пред закона и с еднаквото приложение на закона спрямо всички граждани“, пише в искането. Добавят, че нормата „указва не на специализация по предмет на СпНС, а на специализация по лица и длъжности“. „Придава се особена изключителност на длъжностното качество на извършителя на едно деяние и се подчертава специфична повишена обществена опасност, която обаче не е свързана с деянието, а с конкретната длъжност, респ. личност. Това придава на СпНС характеристиката на извънреден съд. Понятието „специализиран съд“ означава специализация по предмет. „Специализация“ по отношение на заеманата от дееца на престъплението длъжност не е възможна“, категорични са от адвокатурата.

Освен това посочват и специалните правила, създадени за спецсъдилищата – командироване и специални бонуси. Нормите, сочат от ВАдС „позволяват да се съставят съдебни състави ad hoc чрез избягване на общия ред за образуване на съдебен състав“. „Следователно създаването на нова подсъдност на СпНС по субекти ще се съпроводи и с нов начин за формиране на персоналния състав на СпНС чрез заобикаляне на конкурсното начало и класирането при назначаване, повишаване или преместване на съдии от този съд. Чрез командироване биха могли да се оформят съдебни състави ad hoc, което противоречи на чл. 129, ал. 1 от Конституцията, защото заменя назначаването, повишаването, понижаването и преместването на съдии от Висшия съдебен съвет с командироване от страна на председателя на Специализирания апелативен наказателен съд или от председателя на Върховния касационен съд. Независимостта на така сформираните съдебни състави не е гарантирана не само поради специалните допълнителни възнаграждения и разширените възможности за командироване и зависимост от административния ръководител, но и защото всяко привличане като обвиняем на съдия за умишлено престъпление от общ характер, включително такова, което не е свързано с упражняваната от него съдебна функция, може да доведе до отстраняването му от длъжност. Следователно, възможно е чрез повдигане на обвинение на съдия да се влияе върху персоналния състав на съда, а в Република България обосноваността на постановлението за привличане като обвиняем не подлежи на съдебен контрол – факт, неколкократно отбелязван от ЕСПЧ като възможност прокуратурата да повдига всякакви обвинения, без те да бъдат обосновани и проконтролирани от независим съдебен орган“, пише още в искането.

От ВАдС припомнят и мотивите към законопроекта на НПК, в които се твърди, че преследваната цел е „да бъдат постигнати очакванията на обществото за своевременни и справедливи наказания“ и правят извод, че „измененията имат конкретна цел и тя е удовлетворяване на обществените очаквания за наказания, а не за справедливи присъди“.

„Всичко това дава основание да се твърди, че СпНС придобива характеристиките на извънреден съд – подчинява се на нетипична персонална подсъдност, обоснована с длъжностно качество, която е комбинирана и с предметна, въведени са специални правила – по-кратки срокове за насрочване на делата (чл. 411д НПК), следователно по-кратък срок за подготовка и организиране на защитата; съдиите могат да бъдат командировани от друг съдебен орган, без да са преместени след конкурс; съдиите се стимулират от държавата с допълнителни възнаграждения; те може да бъдат отстранени от гледане на делото чрез повдигане на обвинение за каквато и да е умишлено престъпление от общ характер, без дори да бъдат изслушани (чл. 230, ал. 2 ЗСВ). И всичко това е подчинено на конкретни, изложени в мотивите цели, които не се позовават на обективната истина и справедливостта, а на неизбежното налагане на наказания“, сочат от адвокатурата.

*Разпоредбата на чл. 248а НПК гласи:
„Отстраняване на очевидни фактически грешки в обвинителния акт
Чл. 248а (1). Когато съдът установи очевидни фактически грешки в обвинителния акт, определя 7-дневен срок, в който прокурорът следва да ги отстрани.
(2). Съдията – докладчик еднолично, в закрито заседание отменя определението за насрочване на делото и прекратява съдебното производство, ако прокурорът не внесе обвинителен акт в срока по ал. 1 или не е отстранил очевидните фактически грешки. Разпореждането не подлежи на обжалване и протестиране.
(3). Препис от разпореждането на съдията – докладчик се изпраща на страните и се уведомяват призованите лица.“
Разпоредбата на чл. 248а НПК е противоконституционна, тъй като противоречи на чл. 56, чл. 117, ал. 1 и 2, чл. 121, ал. 1 от Конституцията. Тя противоречи и на принципите на правовата държава (Преамбюл, чл. 4, ал. 1 от Конституцията).