Бермудският триъгълник на правата на човека у нас

04-07-2017; категория: Мнение; автор: Даниела Екимова-Спирова;

daniela_ekimova

Даниела Екимова-Спирова е магистър по право от СУ “Св. Климент Охридски” и по право на Европейския съюз от King’s College London. Работила е като адвокат и правозащитник в България и като помощник-юрист в Европейския съд по правата на човека. В момента живее в Белгия и работи като консултант и обучител по право на ЕС и правата на човека През миналата година Даниела Емикова-Спирова напълно доброволно и с огромно удоволствие участваше в подготовката на отбора на СУ, достигнал финала на Петото състезание по права на човека в Страсбург.

В края на април Министерският съвет прие Наредба за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право“ и професионална квалификация „юрист“. Много колеги с изненада коментираха, че изучаването на предмета „Защита на правата на човека“ и в бъдеще няма да бъде сред задължителните предмети, изучавани в юридическите факултети.

Съгласно Наредбата, изучаването на правата на човека като задължителна, избираема или факултативна дисциплина ще зависи от преценката на съответното висше учебно заведение. Това означава, че по всяка вероятност студентите по право и занапред ще се дипломират, без да са се учили да прилагат на практика Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и Хартата на основните права на ЕС. Стигнахме до абсурдната ситуация правата на човека да са част от изпита за младши магистрати съгласно Закона за съдебната власт, но да не се изучават задължително в университетите.

Изучаването на право без изучаване като минимум на ЕКПЧ е анахронизъм, който пречи на разбирането на правната рамка, в която функционира държавата ни, и лишава бъдещите юристи от важни инструменти за работа. Триъгълникът ЕКПЧ – конституционно гарантирани права и свободи – Харта на основните права на ЕС ще продължава да бъде една от тайнствените, омагьосани зони на картата на българското право, където ще продължават да корабокрушират много от делата, поставящи правозащитни проблеми. Ето защо.

ЕКПЧ е в сила за България от почти 25 години, а правото на ЕС е част от вътрешния ни правен ред от 10 години. Доста по-отдавна се води неформален диалог между Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и Съда на ЕС. Така например, през 1989 г. Съдът на ЕС се произнася, че правото на зачитане на дома не включва търговските помещения, като се застрахова, че във всеки случай ЕСПЧ не е казал обратното. През 1992 г. ЕСПЧ изрично приема, че адвокатската кантора влиза в понятието „дом“, а през 2002 г. – че „домът“ обхваща също така и офисите на търговските дружества. Съдът на ЕС се съобразява с това развитие на юриспруденцията на ЕСПЧ и също приема, че офисът на юридическо лице попада в обхвата на правото на зачитане на „дома“. Днес неприкосновеността на „дома“ на засегнатите от проверки корпорации, професионалисти и граждани е обект на тежки юридически битки както на национална почва, така и в Страсбург или в Люксембург (в зависимост от служебното качество на посетителя).

Лисабонският договор изгради един по-солиден мост между ЕКПЧ и правото на ЕС. Съгласно чл. 52 от Хартата на основните права на ЕС, уредените в нея права, доколкото съответстват на права, гарантирани от ЕКПЧ, имат същото съдържание и обхват като дадените им в ЕКПЧ, така както са тълкувани в юриспруденцията на ЕСПЧ. От своя страна българският Конституционен съд отбелязва в редица свои решения, че ЕКПЧ е част от вътрешното право на страната, а решенията на ЕСПЧ са задължителни за всички органи в страната. За да усложним още повече нещата, ще добавим, че стриктното изпълнение от България на задължение, поето по силата на правото на ЕС, при определени условия може да я освободи от отговорност по ЕКПЧ.

Какво следва от всичко това? Най-малкото, че ако дадено право е гарантирано едновременно от българското законодателство, от ЕКПЧ и от правото на ЕС, за българския юрист не е достатъчно да прочете какво пише в нашия закон; той задължително и най-напред следва да обърне внимание на практиката на ЕСПЧ, след което да се запознае с относимите решения на Съда на ЕС, на българския Конституционен съд и на българската съдебна практика, доколкото те не противоречат на водещия авторитет в Европа – Съда в Страсбург. След като е установил със сигурност какви са значението и обхватът на въпросното право, трябва да избере подходящо средство за защитата му и да убеди българските институции и съдилища на свой ред да проучат и приложат относимата юриспруденция.

Какво е научил българският юрист в университета? Учил е, разбира се, конституционно право и знае кои са основните права, гарантирани от Конституцията. Учил е и право на ЕС и знае къде се намира Хартата на основните права в йерархията на актовете на Съюза. Чувал е и за ЕКПЧ, която гарантира някакви права на «човека» (разбира се, права, които не се отнасят за него и за познатите му, камо ли за бъдещите му клиенти). Учил ли е обаче как се прилагат ЕКПЧ и Хартата на практика? Учил ли е например какви са значението и обхватът на понятието «дом» по ЕКПЧ, какви ограничения търпи това право и каква работа би му свършило в случай на данъчна или друга проверка? Не е. Учил ли е какво означава правото на справедлив процес по смисъла на ЕКПЧ – право, което впрочем дори не е гарантирано като такова от нашата Конституция? Не е. Учил ли е какво означава «притежание» по смисъла на ЕКПЧ и каква му е ползата от изучаването на юриспруденцията на ЕСПЧ в областта на правото на собственост? Пак не. В такъв случай каква е вероятността адвокатът да пропусне да види и развие пред съда важен правозащитен елемент в казуса, пред който е изправен? А каква е вероятността съдията да погледне с досада и раздразнение на иначе компетентен аргумент, който се основава на ЕКПЧ или на Хартата на основните права, вместо на познатите членове и алинеи от националното законодателство?

Докато европейските студенти четат решения на европейските съдилища и изучават ЕКПЧ като част от учебните предмети, докато европейските адвокати, практикуващи семейно, медицинско, вещно, административно, търговско или каквото и да било друго право търсят и намират стойностни аргументи в практиката на ЕСПЧ и на Съда на ЕС, за да защитят по-добре интересите на своите клиенти, а европейските съдии им отговарят с подобаващо разбиране на правозащитната материя, българските колеги са принудени да се самообучават, за да бъдат на висота и да са максимално полезни на хората, потърсили защита от тях. Всеки ден хиляди европейски родители, деца, работодатели, служители, журналисти, адвокати, длъжностни лица, «опрасквани» бизнеси, враждуващи съседи и всякакви други най-обикновени или необикновени граждани и организации търсят и намират защита на правата си – на първо място от собствените си институции и съдии и по изключение пред наднационалните съдилища. В това време у българските граждани, а често и у колеги, продължава да битува убеждението – а и разбираемата обида – че «правата на човека» не са за тях. Отговорността за това състояние на нещата е споделена между държавата, университетите, правозащитните организации и цялото ни общество. Държавата току-що отказа да направи първата крачка към решаването на проблема, като обяви, че доколкото зависи от нея, задължителен предмет «Защита на правата на човека» не само няма, но няма и да има. За да навигираме успешно в Бермудския триъгълник, в който пребиваваме по силата на членството ни в Съвета на Европа и ЕС и липсата на задължителен предмет „Права на човека“ в юридическите факултети в страната, на ход са българските университети, които имат избора да направят изучаването на този предмет задължително или поне да организират създаването на правни клиники и кръжоци по права на човека. В България има практикуващи адвокати, съдии и други професионалисти, които познават добре правозащитните стандарти и биха се радвали да подкрепят изучаването на правата на човека. Правозащитните организации пък носят отговорността да обяснят по-добре практическото значение на ЕКПЧ и на Хартата на основните права и връзката между тях и просперитета на едно общество.

Месец след изборите – прокуратурата знае за бюлетините толкова, колкото и преди

Цацаров и Цветанов в сблъсък заради Делян Пеевски

Прокуратурата поиска имунитета на депутата от ГЕРБ

Пламен Стоилов и независимостта на съдебната власт – втора част

Пламен Стоилов и независимостта на съдебната власт – първа част

Снимка: Дневник

Съдийската колегия на ВСС защити съдия от Софийския районен съд, атакуван от телевизия “Алфа”

Няма да допуснем обругаване срещу български магистрати, основаващи се на голословни твърдения, декларират кадровиците
Снимка: Дневник

Изборът на конституционен съдия мина под знака на политически разпри между ГЕРБ и БСП

Красимир Влахов влиза в Конституционния съд
Снимка: Дневник

Всички, с изключение на БСП, подкрепиха Красимир Влахов за конституционен съдия

Снимка: Дневник

Емилия Русинова се отказа от конкурса за ръководител на Апелативната специализирана прокуратура

Следователят Бойко Атанасов не получи нито един глас в своя подкрепа
em-rusinova

Внезапно заболяване на Емилия Русинова отложи избора за шеф на Апелативната специализирана прокуратура

Снимка: Дарик

Прокуратурата тепърва ще установява кой е ръководил престъпната група по случая “Карнобат”

Обвинението ще иска постоянен арест на Миньо Стайков
Tregistrur

Директорът на Агенцията по вписванията не знае нито кога ще тръгне Търговският регистър, нито защо се е сринал

Снимка: Дарик

След месеци забавяне ВСС отказа да образува дисциплинарка на председателя на Софийския апелативен съд

Syd

Апелативният съд намери достатъчно доказателства, за да остави в ареста бившия съдия Мария Иванова

Снимка: Веселин Боришев, ClubZ

Без дебат Прокурорската колегия назначи Иван Гешев за заместник на главния прокурор

1 коментар

  • Vincent Freeman на 06.07.2017 в 01:44:47

    Напълно съм съгласен. Бих добавил обаче, че генералният проблем започва с начина, по който (не) се преподава международно публично право, а впрочем и право на ЕС. Недопустимо е да не се познават институти като международна отговорност на държавата, източниците на международното право да се преподават по начина, по който се обясняват източниците в националните правни системи, да не се познават фундаментални решения на Международния съд на ООН или студентите дори и да не са чували за международно хуманитарно право (към което според някои твърде изтъкнати родни експерти се числяло и "международното осигурително право"). Преподаването по право на ЕС, поне в СУ, граничи с научно-популярното. Преди години същото се преподаваше по книжка, писана за журналисти. А без задълбочени познания по тези фундаментални дисциплини основните права на човека остават недостижима цел за повечето колеги, а често са неглижирани и от самите преподаватели...

    Отговор

Вашият коментар