Адвокат Петьо Славов: Най-голямата съпротива срещу съдебната реформа дойде от лобито на главния прокурор в парламента, което се оказа квалифицирано мнозинство

Петьо Славов е адвокат в Софийската адвокатска колегия. Специализирал е в сферата на административното правосъдие, като се занимава основно с конкурентно право и обществени поръчки. Бил е зам.-председател на Комисията за защита на конкуренцията в периода 1998–2003г., както и член на ЦИК за 38-ото и 39-ото Народно събрание.

Адвокат Славов, в сряда бяха приети окончателно промените в Конституцията, с които управляващите заявиха старт на съдебната реформа. В хода на трите четения измененията бяха орязани, а част от тях – преформулирани в идейно противоположни на внесените. Как ви се вижда това и до какво ще доведе съдебната реформа?

Не съм голям оптимист. Напълно споделям схващането, че се търси някакъв продукт за пред Брюксел, тоест че става въпрос за имитация на дейност. Вероятно някои от промените ще имат известен положителен ефект, но като цяло не очаквам някаква чувствителна промяна. И преди всичко не очаквам подобрение във все по-критичното състояние на съдебната ни система.

Кое нямаше да бъде имитация тогава?

Аз съм привърженик на радикална съдебна реформа, която предполага значителни промени както в правомощията на главния прокурор, така и в правомощията на Висшия съдебен съвет. Но държа да кажа, че за мен това минава през незабавна персонална смяна на състава на ВСС и без нея всяка друга законодателна или конституционна промяна е имитация. Моят професионален опит до момента показва категорично, че когато един магистрат не отговаря на конституционните изисквания за високи професионални и морални качества, какъвто и закон да му възложиш да прилага, той винаги ще „произведе“ един некачествен продукт под формата на неправилен и незаконосъобразен акт. Това е като една машина, която е некачествена, и независимо дали е захранвана с качествени или с некачествени материали, винаги резултатът от нейната дейност е брак. В случая у нас съдебната система се напълни с брак. И основният и категоричен виновник за това е Висшият съдебен съвет, който очевидно се провали в основната си функция – да организира кадруването в съдебната система.

Само два примера мога да дам, които са много показателни. Единият датира от предишния ВСС, но принципно важи и за този състав, това е изборът на експредседателя на Софийския градски съд. Беше избран за председател, човек, напълно непознат в съдебната система, с огромно мнозинство от 19 гласа без нито един член на съвета обаче да се обоснове защо счита, че тази кандидатура е подходяща. Имаше едно формално предложение от 5-тима членове, то бе гласувано и това бе всичко. Абсурдно е да се избере председател на СГС с такова огромно мнозинство без нито един от тези 19 члена да се мотивира защо, какви са били неговите съображения. Това очевидно създава едно обосновано предположение, че изборът е плод на някакви задкулисни уговорки или може би и натиск.

Другият пример е с настоящия ВСС – с избора на председател на Софийския апелативен съд. Единственият кандидат Нели Куцкова не беше избрана, което е право на ВСС и аз не го оспорвам. Проблемът е в това, че тя не беше избрана, въпреки че нямаше нито едно изказване против нея, а имаше 9 изказвания в нейна подкрепа (интервюто е взето преди втората процедура за избор на председател на САС вчера – б.а.). Което, в крайна сметка, води освен формално до немотивираност на решението, но и подрива доверието във ВСС. Този пример е много показателен защо трябва да има явно гласуване. Считам, че всеки член на ВСС е длъжен да мотивира защо е гласувал по един или друг начин. Абсурдно е също да има въздържал се или недействителен вот. Във ВСС не може да има хора, които нямат позиция по проблемите на съдебната система.

Противниците на това изменение в Конституцията обаче правят сравнение с това, че народът гласува тайно и това е най-демократично.

Примерът с парламентарния вот е абсолютно некоректен. Едно е когато гласуват обикновени граждани, съвсем друго е когато гласуват магистрати. Веднага ще дам обратния пример с „гласуването“ на съдебните състави по дела. Когато един съдебен състав съди например един подсъдим за организирана престъпна група за убийства, съдиите застават с лицата си пред подсъдимия и пред обществото и го съдят. С ясното съзнание, че съдят един човек, който вероятно е опасен убиец, което най-малкото поставя на изпитание инстинкта за самосъхранение на тези хора, но те по закон са длъжни да застанат с лицата си, с имената си и да кажат: „Виновен/невинен“.

Докато тук, за едно кадрово израстване или понижение, се оказва, че членовете на ВСС не могат да намерят кураж и достойнство и да гласуват явно. В тази връзка, разбира се, отново опираме до статута на главния прокурор и на отделните членове на съвета. Да си припомним, че до преди години ВСС имаше статут на непостоянно действащ орган и тогава ни се обясняваше, че като направят реформа и той стане постоянно действащ, рязко ще се подобри качеството на неговата работа. Според мене анализът дотук сочи, че като че ли един непостоянно действащ Висш съдебен съвет нямаше чак такива опущения – кадрови и други, колкото имат Висшите съдебни съвети, които имат статута на постоянно действащи.

Как си го обяснявате?

Смятам, че трябва да се изчисти статута на членовете на ВСС в посока на засилване на тяхната независимост от органи и лица, независимо дали тези органи и лица са част от съдебната система или не. Тази независимост обаче трябва да върви едновременно с намирането на гаранции, че членовете на ВСС действително изпълняват конституционните и законови изисквания да притежават високи професионални и нравствени качества.

В момента този проблем е особено виден по отношение на членовете на ВСС, които са и прокурори. Предвид йерархичната система на прокуратурата това създава доста въпроси. Ако един член на ВСС е и прокурор, то неиминуемо той е подчинен на главния прокурор и в тази връзка, не мисля, че той може да упражнява независим вот в рамките на ВСС. И тук, според мен, трябва да се помисли за такива промени, които да гарантират независимостта на членовете на ВСС и особено на прокурорите. Така или иначе аз определено съм привърженик на разбирането, че по Конституция не може да има недосегаеми хора в Република България. За президента има процедура по отстраняване, депутатите имат имунитет, който може да бъде преодолян, а премиерът и министрите дори нямат имунитет. Оказва се, че единствено главният прокурор е практически недосегаем. И бих казал, че не само главният прокурор, но и всички близки до него хора, тъй като едва ли има прокурор, който би повдигал обвинение на някой близък на главния прокурор. Така че ми се струва абсурдно в нашата държава да има длъжностни лица, които, в рамките на мандата им, да не могат да бъдат отстранени от длъжност, и на които да не може да им бъде потърсена отговорност. В момента няма такава процедура, което създава едно свръховластяване на главния прокурор, което е категорично недопустимо и трябва да се промени.
И очевидно най-голямата съпротива срещу съдебната реформа дойде именно от тази посока, от лобито на главния прокурор в парламента, което се оказа квалифицирано мнозинство с над 180 гласа.

Когато правосъдният министър Христо Иванов подаде оставката си каза, че държавата все повече отива към върховенство на главния прокурор, вие съгласен ли сте?

Аз по-скоро виждам върховенство на олигархията и задкулисието, тъй като и самият главен прокурор беше избран по доста непрозрачен начин. Не стана ясно как изведнъж един слабо познат съдия от Пловдив стана фаворит за длъжността главен прокурор. Убеден съм, че неговият избор също беше плод на някакви задкулисни договорки, за което свидетелстват и думите на ексградския прокурор Кокинов „Ти си го избра“.

Цацаров, а и партиите, които вие наричате лобито на главния прокурор, считат, че прокурорската и съдийската независимост са съвършено еднакви. Така ли е?

Категорично не. Знаете, че има различни модели на прокуратура, включително такъв, в който тя е част от изпълнителната власт и в този смисъл нещата с независимостта са поставени на съвсем различна плоскост и изобщо не може да става въпрос за сравнение. Да, нашият модел е по-различен, но да не забравяме, че нашата прокуратурата, освен независима е и йерархична. Налице е принципът за йерархия и той определено е водещият, който доминира над този за независимостта на отделния прокурор. Освен това независимостта е опасна, когато тя върви с безконтролност. А и трябва да говорим за независимост на вътрешното убеждение на всеки един прокурор. Доколкото нашата прокуратура е хем независима, хем йерархична, аз съзирам в това едно противоречие, което може да бъде поправено само по пътя на конституционната промяна. Но отпорът, който се срещна в парламента и това гласуване, което постигна невиждано взаимодействие между иначе непримирими парламентарни групи като например ДПС и АТАКА, аз го разчитам отново като знак, че е налице задкулисие, което отново дърпа конците на иначе уж непримирими политически противници.

Доста популярна стана репликата „Ти си го избра“. В нея ли да търсим причината вече години никой да не иска да пипне фигурата на главния прокурор?

Когато един тогава действащ градски прокурор каже, пък било то и в незаконен запис, но не и оспорен като съдържание, на действащия тогава премиер „ти си го избра” по отношение на главния прокурор, при положение, че по Конституция това е изключително правомощие на ВСС, това само затвърждава съмненията за задкулисие, за които говорихме. Но, както знаете, както по отношение на този случай, така и по отношение на случая „Мишо Бирата“ прокуратурата прояви изключително бездействие. За сметка на това проявява активност в други случаи, в които като че ли не предполагат най-малкото такава активност, което остава впечатлението за двоен аршин. В крайна сметка може би това, от което трябваше да почнем, е, че всички социологически проучвания сочат, че около 90% от населението няма доверие в съдебната система, нито в съда, нито в прокуратурата, което категорично обяснява защо трябва да има съдебна реформа.

При това огромно обществено недоволство от съдебната система въпросът не е дали трябва да има съдебна реформа, а каква да бъде тя.

За съжаление, този дебат – каква съдебна реформа е нужна, не можа да се състои. Дебатът беше сведен до квотите в двете колегии, които се създават във ВСС. А според мен трябваше да се потърси един по-дълбок разрез, но очевидно отпорът е много голям, а се търсеше вариант все пак нещо да се случи. Виждам оптимизъм най-вече в това, че се забелязва едно събуждане на гражданското общество. Но дали това наистина е така или е временна, емоционална реакция на разочарование – не знам. Дано да е първото, защото ако в една държава на практика никой не очаква да получи справедливост от органите на правосъдието, то това поставя под въпрос смисъла на самата държава. А ние живеем в държава, в която нито една институция реално не упражнява функциите си. Намирам, че нашите институции в момента имитират дейност, така, както парламентът имитира съдебна реформа. Знаете ли например колко органи у нас имат функции, които по един или друг начин би трябвало да противодействат на корупцията? Посочвам при това неизчерпателно: прокуратурата, специализираната прокуратура, МВР, ДАНС, АДФИ, Сметна палата, Комисия за установяване и предотвратяване на конфликт на интереси, Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, БОРКОР, Инспекторатите към отделните ведомства и пр. Казвам го като адвокат, който се е специализирал в административното правосъдие и в обжалването на административни актове на държавни органи и преди всичко на секторни регулатори. Моето наблюдение е такова от доста време и като че ли напоследък нещата дори се влошават.

Преди седмица председателят на Върховния административен съд Георги Колев каза, че няма по-работеща система по отношение на правосъдието от системата на административните дела, с други думи няма нужда от реформа в административното правосъдие.

В административното правосъдие като нормативна база – по-скоро да. Но в административното правораздаване промяна категорично е необходима. Да не забряваме, че именно ВАС е първенец по постановяване на противоречиви съдебни решения. Това предполага анализ на какво се дължи противоречивата практика, дали се дължи на несъвършенства във въпросните закони, които се прилагат, или се дължи на някакви други фактори, да ги наречем – от субективен характер. Моето вътрешно убеждение е, че причините за проблема са по-скоро субективни, отколкото обективни. Вероятно има някакъв процент проблеми в лошото качество на законите, но има институти, които не са променяни през годините, но практиката по тях е противоречива и за тях няма друго обяснение освен персоналното. И в този смисъл аз, ако се съглася с Георги Колев, че няма нужда от реформа в административното правосъдие то ще кажа, че има нужда от една сериозна промяна в административното правораздаване, а това предполага и персонална промяна сред магистратите, които по една или друга причина не могат да го прилагат на необходимото ниво.

В момента в Народното събрание има внесен един законопроект за изменение на АПК, който всъщност предвижда реформа в административното правосъдие. Проект, който обаче е създаден неясно от кого, неясно с каква цел, без никакъв дебат, зад гърба на професионалната общност на юристите от всички гилдии. И до ден днешен не сме разбрали кой стои зад този проект. Разбирам, че не стои председателят на ВАС, нито министърът на правосъдието, нито някоя от организациите на магистратите. Сред вносителите също няма известни юристи. Така че е много странно и непрофесионално подобни проекти да се внасят по този начин. И също така – много неубедително.

Как ви се струва огромното различие между становището на ВАС по промените в Конституцията – че те са невъзможни, и това на ВКС, в което първо съдиите свалиха доверие от ВСС и второ – поискаха по-радикална промяна? Сега председателят на ВКС направи призив: „Не на страха“, как гледате на съдийските протести?

При всички положения считам, че промяна в съдебната система е необходима и то кардинална. И ако тези събирания ще доведат до тази промяна, аз ги подкрепям. Лозан Панов хвърли камък в блатото на съдебната власт и отровите в него веднага изплуваха. Направи ми впечатление, че той не посочи пряко или косвено, конкретни имена или институции, но гузните веднага се разпознаха.

Всички фигури, за които говорим, бяха намесени от председателя на СГС в разговорите по скандала „Яневагейт“. И вас ли ви вълнува законността им предимно?

За съжаление не съм учуден от записите. Не чух нищо, което да не предполагам, че тези две жени, които за съжаление са магистрати, си говорят. Моята преценка е, че това е разговор тъкмо в техен стил. Освен това едната от тях потвърди, че тези разговори са се провели, другата посочи, че не помни. За мен това е ясен знак, че такива разговори наистина са се провели. Но тук проблемът го посочи председателят на ВКС – съдия Ченалова иска да говори, но няма кой да я чуе. Защо няма кой да я чуе? Защото очевидно прокуратурата отказва да изпълнява своите конституционни правомощия. Явно има опити този скандал да бъде заметен под черджето, както беше заметен скандалът „Мишо Бирата“ и скандалът „Ти си го избра“. Нямам друго обяснение. Но този скандал не бива да бъде заметен, трябва да се провери какво се е случило. Освен това вътре има някои оценки – службите под чии контрол са и т.н., тоест когато председателят на Градския съд каже, че службите са под контрола на една политическа сила, а не под контрола на правителството, това е изключително тревожен знак. Ето пример за нещо, което трябва да бъде проверено, въпросът е от кого? Липсата на адекватен, а не на формален, отговор на този въпрос също сама по себе си показва защо ни е необходима съдебна реформа.

Аз, например, също имам съмнения по дела, в които участвам, че има намеса, но не виждам никакъв смисъл да се обърна към прокуратурата или който и да е друг орган с компетенции да разследва съмнения за корупция, защото просто им нямам доверие. А нямам доверие, защото с действията си до момента МВР, ДАНС и прокуратурата с нищо не са го заслужили. Аз обаче не съм изключение – всички социологически проучвания сочат на тотална липса на доверие от страна на гражданите в съдебната власт и МВР. Именно това огромно обществено недоверие не просто предполага, а налага реална съдебна реформа. Реформа, която обаче трябва да е много добре публично артикулирана, обяснена и обсъдена. А не отново задкулисно договорена, както се оказа с второто четене на промените в Конситтуцията, което се оказа една подигравка с т.нар. исторически компромис и с препоръките на Венециансаката комисия.

И тук искам да напомня нещо, което много бързо забравихме, че преди 6-7 години, по време на първия кабинет на Бойко Борисов, ролята на съдебната реформа като залъгалка пред обществото се изпълняваше от идеята за създаване на специализиран съд и специализирана прокуратура. Упорито беше натяквано на обществото и на Брюксел, че тяхното създаване ще нанесе тежък удар на организираната престъпност и корупцията по високите етажи на властта. Добре, те бяха създадени, и дори това беше отчетено като добър знак в съответния доклад на Европейската комисия, но минаха 5-6 години и никой не си спомня вече за тези гръмки обещания, които се оказаха поредната гръмка имитация на реформа. Смятам, че и в момента е нещо подобна – имитацията на съдебна реформа в момента е в стилистиката на имитацията покрай създаването на специализиран съд и спецпрокуратура. Аз не се сещам за нито един знаков случай, който този съд и прокуратура да са решили.

Между другото, като си говорим за дейността на прокуратурата, аз не се сещам едно знаково дело в последните 25 години, в което прокуратурата да е провела обвинението по един убедителен за обществото начин. Неслучайно освен главният прокурор, нито един друг прокурор не смее да говори по медиите, което също е израз на тази изкривено разбирана и прилагана йерархичност. Дори за случаи, за хора, за които обществото има тежки съмнения, че са корумпирани или са злоупотребили с власт, извършили са присвоявания по служба и т.н., в крайна сметка не става ясно за какво са обвинени. Не става ясно и за какво са били оправдани. Давам пример с делото „Филип Златанов“. Хората са убедени, че той е даден на съд заради тефтера и заради търговията с влияние, която този тефтер символизира. В действителност обаче той е даден на съд за това, че той не е качил своевременно на сайта на комисията две решения и че не е уведомил за едно решение Димана Ранкова, което е смехотворно обвинение, при наличието на данни за много по-тежко деяние! При положение, че има (или по-скоро имаше!) тефтер с имена и преписки, който е една много ясна индикация за търговия с влияние, прокуратурата вместо да съсредоточи работата си в тази посока, се е хванала за едно, бих казал – дисциплинарно нарушение, и му е придала някаква тежест и обществена опасност, каквато то едва ли притежава.

Всъщност по това дело, преди досъдебното производство за търговия с влияние да бъде спряно главният прокурор каза, че тефтерите на Златанов са повече символи, отколкото доказателство. Ще ви припомня и друго скорошно изявление на главния прокурор, според което прокуратурата дава на съд, но не тя оневинява, а съдът.

Възможно е да има и такива знакови дела, в които не прокуратурата да е била слабото звено, а съдът да не е произнесъл правилното решение. Но аз пак казвам – не се сещам едно знаково дело от началото на прехода, по което прокуратурата да е успяла публично да артикулира своите аргументи и да убеди общественото мнение, че си е свършила професионално работата. Това, че тефтерчето само по себе си не е някакво решаващо доказателство – това е напълно естествено. Българското наказателно право не познава такова доказателство, което да е „царица на доказателствата“, каквото е самопризнанието по времето на Вишински. Напротив, НПК казва, че трябва да се съберат всички доказателства и да се преценяват в тяхната съвкупност, няма такова, което само по себе си да означава, че някой е извършил престъпление. Тефтерчето, подобно на записите, е една индикация за търговия с влияние и те трябва да бъдан проверени с всички допустими от закона способи. Нещо, което прокуратурата не остави впечатление да е направила по случая с тефтерчето и което очевидно няма намерение да направи по случая със записите на „двете каки“.

Казвате, че не си спомняте дело да е завършило с успех…

Говоря за това, че прокуратурата нито веднъж дори не е успяла да убеди обществото публично, че е събрала достатъчно доказателства за дадено престъпление. Да кажем – знаковото дело на Софиянски, извинявайте, но аз имам своите съмнения за Софиянски, но те със сигурност не са за този тип дела, каквито бяха образувани срещу него – за решения на общински съвети, за които той има удобната защитна теза, че ги е изпълнявал. Аз се сещам, например, за едни обществени поръчки, за които нямше решения на общинския съвет и които бяха обявени за аварийни, за непреодолима сила, които обаче никой не ги разследва. И това ме навежда на мисълта, а и не само мене, а и много колеги, с които разговарям, че целта на подобен тип дела, както имам усещането и за делото срещу Христо Бисеров, че целта е дадено лице да бъде дискредитирано, а защо не и да бъде финансово олекотено.

Тоест подозирате не толкова липса на капацитет, а други подбуди в тези обвинения?

Със сигурност липсата на капацитет вече е факт. Прекалено дълго време прокуратурата бездейства. Прекалено дълго време се занимава с изпълнение на политически и икономически поръчки, така че деквалифицирането със сигурност е настъпило. А може би при някои прокурори то изначално не е присъствало. Със сигурност има и читави хора в системата, но те са пренебрежимо малко вече и поначало те са в една изключително пречупена система, начело на която преди време беше и един пречупен главен прокурор, който рапортуваше на МВР, вместо да бъде точно обратното.

Излиза, че обществото знае къде е проблемът, но политиците не желаят да го решат.

Обществото едва ли знае къде точно е проблемът или проблемите в съдебната система, но то просто усеща липсата на справедливост. Всички имаме познати или самите ние сме станали жертва на престъпления от типа – кражба на кола, обран дом, вила и т.н.. А познавате ли някой, за когото знаете, че извършителите на престъплението срещу него са разкрити? Мисля, че според статистиката те са някъде около 1.5%. И второ – от тези, които са установени като извършители, колко са били дадени на съд и осъдени? Някаква част от тях. В крайна сметка се оказва, че реално санкционираните са доста под един процент, т.е. на практика – нула.

Проблемът не е в знаковите дела?

Да, ние имаме тотална неспособност на МВР да разкрива престъпления и оттам – прокуратурата да поддържа обвинения. В самата прокуратурата също има безброй примери за некомпетентност и за безхаберие, за прашясали преписки прекратени по давност, за непроведени процесуални действия и пр. Изключително много примери има за тяхната неспособност напоследък да разкриват дори не много сложни за установяване деяния, включително битови убийства и дори ПТП-та, които най-често не представляват особена фактическа и правна сложност, но въпреки това извършителите им остават все по-често неразкрити.

Тогава как може да се махне превръзката от очите на политиците, ако предположим, че са добросъвестни?

Чрез усилията на гражданското общество. Няма друг начин. Ако ние просто седим и чакаме нещата да се променят, ще чакаме твърде дълго и безрезултатно.