Според САС по делото с шестте “Не!!!” министър Цветанов не можел да носи отговорност за престъпление срещу правосъдието, нямал цел да облагодетелства неподслушвания обвиняем и свидетели го оневинили

Сбъркани обвинения, нови показания на свидетели и липса на специална цел на извършеното от Цветан Цветанов. Това са причините за оправдателната присъда на Софийския апелативен съд (САС), която бившия вътрешен министър получи по делото за неправомерно поставяне на шест резолюции „Не!!!” на съдебни разрешения за използване на СРС-та спрямо бившия шеф на РЗБОП-Велико Търново Орлин Тодоров, Пламен Дачков и Милен Иванов.

Процесът стигна за втори път до САС, след като бе върнат от Върховния касационен съд (ВКС) на долната инстанция, тъй като върховният съд счете, че делото не е разгледано от безпристрастен съд по смисъла на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека. Преди това две съдебни инстанции – Софийският градски съд (СГС) и САС осъдиха Цветанов на 4 години затвор и забрана да заема обществени постове.

Оправдателната присъда на САС (председател на състава е зам.-председателката на съда и ръководител на Наказателното отделение Петя Шишкова, членове (докладчик) Маргаритка Шербанова и Милена Панева) съвпадна със старта на предизборната кампания за местния вот, а близо месец по-късно мотивите към нея бяха публикувани.

От мотивите на съда става ясно, че показанията на бившия главен секретар на МВР Калин Георгиев и бившия директор на ГДБОП Станимир Флоров са част от основата на решението на съда да оправдае Цветанов. Според прокуратурата бившият вътрешен министър не е имал право да откаже прилагане на СРС-та, тъй като те са били надлежно поискани от прокурор и разрешени от съдия, а според закона – шефът на МВР няма право да прави преценка дали да изпълни разпореждането на съда, а само да го изпълни.

В показанията си пред САС, който са подкрепени и от тези на Цветанов, Калин Георгиев казва, че разпорежданията са пристигнали при него и той не ги е резолирал, тъй като имало опасност от разкриване на оперативни способи. Георгиев казва, че по същото време, в което бил разследван Орлин Тодоров, имало и разработка срещу шеф на полицията, за когото се смятало, че е близък с бившия шеф на РЗБОП. Затова и посъветвал министъра да не подписва разрешенията за СРС-та. Освен това в МВР имало инструкция за реда, по който следва да се процедира при постъпване в министерството на искане за използване на специални разузнавателни средства и Цветанов последвал инструкциите в нея – допитал се до професионалното мнение на главния секретар. Тази теза, според съда, не е оборена от доказателствата по делото, затова е приета за достоверна и правдива.

Любопитно е обаче, че Георгиев свидетелства, че към този момент не е било ясно дали между Тодоров и шефа на полицията има изобщо някаква връзка. Затова това предположение тепърва се е проверяло, а в крайна сметка се оказало не само, че няма такава връзка, а че между двамата съществувала „непоносимост”. В тази връзка в мотивите се коментира, че показанията на свидетели, работили по разработката срещу Тодоров, за натиск от страна на ръководството да спрат да разследват бившия шеф на БОП-а, не се потвърждават. Анализът им сочел, че става дума за „интерпретации, съждения, незавършени идеи, намеци и внушения”. Освен това в онзи период Цветанов и Тодоров не се познавали, затова и бившият министър нямало как да има по-специално отношение към бившия шеф на РЗБОП, Дачков и Иванов, което „да е стимулирало намесата му в критична за тях ситуация с цел да бъде променен хода на събитията”.

„Те (установените от съда фактически положения – б.а.) съответстват и на фактическата картина на същите събития, която се е налагала като установена още в досъдебното производство. Вероятно качествено по-различни биха били изводите на прокурора по съществото на делото, ако той се бе придържал към фактологическата истина, изводима от действителното съдържание на доказателствените източници и не се бе ангажирал с изграждане на теорията за съществувало у подсъдимия желание да избави от наказание лицата Тодоров, Иванов и Дачков”, критикува прокуратурата съдът. Според съдебния състав „констатации в обвинителния акт са базирани практически на белетристично разгръщане на очертаната от доказателствата картина на разследваните събития, основано на някакво вероятностно знание, нямащо оправдание в доказателствата”, а този подход е бил възприет и от първостепенния съд, който е пренебрегнал показанията на Цветанов и Георгиев за сметка на виждането на прокуратурата. „В случая обаче е допуснато преувеличаване на доказателственото значение на фактите по обвинението като напълно закономерно тези факти не са получили правилна оценка от гледище на признаците от състава на престъплението по чл. 288 НК, както и от гледище на критериите за доказаност на обвинението”, счита САС.

Другият основен аргумент на САС, за да оневи Цветанов, е сбъркано от прокуратурата обвинение по чл. 288 от Наказателния кодекс (Орган на властта, който пропусне да изпълни своевременно длъжностите, които му налага службата относно наказателно преследване, или по друг начин осуети такова преследване с цел да избави другиго от наказание, което му се следва по закон, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години), който се намира в Глава „Престъпления против правосъдието”. По същество тезата на съдебния състав от САС е, че министърът на вътрешните работи не би могъл да бъде субект на такова престъпление, тъй като то е от т.нар. специални длъжностни престъпления. „Известно е от правната теория, че обект на престъпленията по служба са обществените отношения, свързани с правилното осъществяване на определена страна или функция от дейността на държавните органи и обществените организации, изразяваща взаимоотношението между съответните звена от структурата на държавния, респ. обществения апарат – от една страна и лицата, които са включени вътре в системата на организационната структура на този апарат/поначало длъжностни лица/ – от друга страна”, мотивира се съдът. И продължава: „Типично за тези престъпления е това, че те се извършват вътре в системата на държавния, на обществения апарат, но не въобще, а вътре в конкретната сфера, в конкретната част, звено от системата на този апарат и съответно от лица, които са част от организационната структура на тази сфера, част, звено и т.н. от системата на същия този апарат, т.е. от длъжностни лица, които изпълняват функции, задачи при осъществяването на дейността на съответния държавен орган, обществена организация”. Ето защо, смята САС, субектът на тези престъпления е във всички случаи пряк участник в обществените отношения, които са техен предмет.

С други думи – тъй като това е престъпление срещу правосъдието, по този текст, според тълкуването на САС, могат да отговарят следователи, прокурори и съдии, но не и министърът на вътрешните работи. „Не създава база за нови теоретични тенденции в това отношение фактът, че към времето на инкриминираните събития министърът на вътрешните работи е бил единственият орган, ангажиран с даването на разпореждане за прилагане на СРС, както се е аргументирал първостепенния съд”, пише в мотивите на съда. Нещо повече – според САС „даването на разпореждане от страна на министъра на вътрешните работи към съответните специализирани структури на МВР за прилагане на СРС” не е наказателно-процесуална дейност, защото осъществяването на тази дейност е прерогатив единствено и само на органите на наказателното производство, като каквито НПК е определил съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и разследващите органи, които в дейността си са подчинени на принципите като независимост и безпристрастност. Малка подробност е, че разследващите органи са част от структурата на МВР, тоест част от изпълнителната власт, независимо, че са натоварени с процесуални функции.

„Ясно е, че министърът, вкл. и министърът на вътрешните работи, не е и не може да бъде независим от изпълнителната власт. В този аспект постановката на въпроса: има ли министърът на вътрешните работи правомощия във връзка с наказателно преследване е най-малко неуместна. Такава концепция като заложената от първостепенния съд в постановената от него присъда е невъзможно да съществува в правова държава, доколкото, освен всичко останало, противоречи и на вековната теория за разделението на властите”, мотивира се САС.

Юристи, с които „Съдебни репортажи” разговаря обаче, опровергаха доводите на съда, че министър не може да бъде субект на престъпление по чл. 288 от НК, тъй като в същата глава попадат престъпления, по които под отговорност се дават и лица, които не са магистрати – лъжесвидетелстване, подпомагане на затворник да избяга и т.н. Пеналистите са категорични, че престъпление срещу правосъдието може да извърши всяко лице, което има отношение към правилното осъществяване на правосъдието, в това число – и министърът на вътрешните работи.

САС обаче посочва, че подобна интерпретация е „неуместна”. „Това разбира се не означава, че ако министърът на вътрешните работи /а понастоящем вече главният секретар на МВР/ извърши деяние като инкриминираните понастоящем с указаната в закона специална цел, той би останал наказателно неотговорен. Но отговорността му би била не по чл.288 НК, а напр. за общо престъпление по служба”, счита САС.

По-нататък съдът приема, че министърът на вътрешните работи не е имал право да откаже да приложи разрешените СРС-та, тъй като законът не му го е позволявал. „ От всичко изложено се налага изводът, че обвързаната компетентност за представителя на изпълнителната власт произтича от факта, че единственият “господар на процеса” в досъдебната фаза вече е взел решение по въпроса за необходимостта от използване на СРС, което не би могло да бъде ревизирано от Министъра. Обратното би нарушило, както принципа за разделение на властите, така и принципа за функционалната подчиненост на полицията на прокуратурата при участие на нейни органи в досъдебната фаза на наказателното производство”, сочи САС.

Въпреки това, в противоречие с горното твърдение, съдът е счел, че в конкретния случай Цветанов не е действал неправомерно, а празнина в нормативната база го е поставила в ситуация да не изпълни закона, защото никъде не е било указано точно чие е задължението да проследи за наличие на пречка за прилагане на СРС-та. “Няма как да се приеме, че императивните норми на чл. 175 ал.2 от НПК и чл. 16 ал.1 от ЗСРС задължават министъра да разпореди на своите подчинени незаконосъобразни действия, и именно поради това, становището на съда е, че става въпрос за празнина в нормативната уредба, която следва да бъде преодоляна чрез тълкуване. Като е разпоредил неприлагане на СРС, поради това, че съществува опасност от разкриване на оперативните способи, подсъдимият е влязъл в правомощията на свой подчинен – директора на “СДОТО”, което не му е забранено от закона с оглед на принципа, че който може повече, може и по-малко. Подобно поведение не е неправомерно, тъй като е насочено единствено към постигане на бързина в процедурата, без да променя резултата от нея по същество”, се казва в мотивите на САС.

Ето защо съдът прави извод, че Цветанов не е иззел функции на представител на съдебната власт, а на свой подчинен от системата на изпълнителната власт, поради което с поведението си не е засегнал съществуващото разделение на властите.

Според САС липсва и доказване на специалната цел на престъплението – избавяне другиго от наказание, което му се следва по закон. Съдът се позовава на оправдателните присъди по делото срещу Орлин Тодоров и казва, че наказателното преследване срещу него е било реализирано и „ако не е завършило по желания от органите на обвинението начин, то е било не поради намесата на Цветанов, а поради естеството на фактите по случая, такива, каквито са ги създали самите събития”. САС е категоричен, че никъде прокуратурата не се е спряла на специалната цел на престъплението. „Сама по себе си тази непълнота представлява съществено процесуално нарушение, тъй като препятства възможността на подсъдимия да се защитава срещу конкретните факти, обосноваващи обвинението. Съдът е следвало да откаже да разгледа този обвинителен акт още на етапа на подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание. Като не го е сторил, от своя страна е нарушил правото на защита”, мотивира се съдебният състав.

Решението на съда може да бъде обжалвано или протестирано пред Върховния касационен съд.