Съдебната реформа: законодателно обслужване на прокуратурата

Даниела Доковска е юрист, преподавател и бивш председател на Висшия адвокатски съвет. Сред учредителите е на сдружението “Български адвокати за правата на човека”. Автор е на редица научни публикации в областта на наказателния процес, наказателното право и криминологията.

Анализът на адвокат Доковска е публикуван в електронното издание “Медиапул“.

Съществените процесуални нарушения, допуснати на досъдебното производство, изискват съдът да върне делото на прокурора за тяхното поправяне. Това отдавна изнервя прокуратурата, защото връщането на делото от съда означава, че под ръководството на прокурора са допуснати беззакония, за които е по-добре да не се разчува.

Затова проектът за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) услужливо предлага реформа, която да намали или изобщо да елиминира съдебния контрол върху допуснатите на досъдебното производство съществени нарушения на процесуалния закон, които накърняват правото на защита.

Това се постига чрез нововъведеното “разпоредително заседание“ на първата инстанция, което според вносителите цели да намали връщането на делата.

Според годишния доклад на прокуратурата за 2014 г. “относителният дял на върнатите спрямо внесените (в съда) актове оставя постоянен – за 2014 г. той е 5.2 %, при 5.1 % за 2013 г. и 5.2 % за 2012 г. Това е много добър показател като цяло за страната…“ А според годишния доклад за 2015 г. “в тригодишен период е запазен относителният дял на върнатите дела (5,1 %, 5,2 %). Запазена е и положителната тенденция за намаляване на абсолютния им брой“.

Какво налага в такъв случай заради 5 % върнати дела да провеждаме “разпоредителни заседания“ по 100 % от делата?

Вместо да насрочи делото и да го разгледа, съдията-докладчик призовава за “разпоредително заседание“ прокурора, подсъдимия, неговия защитник (ако има такъв), пострадалия или неговите наследници, или съответно ощетеното юридическо лице. В това заседание страните (в това число и подсъдимият) трябва да заявят допуснати ли са на досъдебното производство съществени процесуални нарушения, които накърняват правото им на защита и налагат връщане на делото. Ако такова искане не бъде направено и съдът не установи такива нарушения, никоя от страните не може повече да се оплаква от извършените нарушения – нито в съдебното заседание на първата инстанция, нито пред въззивния, нито дори пред Върховния касационен съд.

Така определението на съда от “разпоредителното заседание“ се превръща в индулгенция за прокуратурата. На жалбоподателите изрично е забранено да споменават в жалбите си съществените нарушения на процесуалния закон на досъдебното производство, освен тези “за допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата“. Така законотворците с лекота са зачертали правото на гражданина на справедлив процес, правото му да изисква правосъдие. По този начин беззаконието “се санира“ – виждате го, но не можете да искате от съда да го отстрани. Имате права на досъдебното производство, но не можете да изисквате да се спазват. А, както е известно, правото, лишено от законова гаранция, е безсилно.

Законопроектът не държи сметка за това, че някои съществени процесуални нарушения може да бъдат разкрити едва в хода на съдебното следствие или дори по-късно. Какво ще стане, ако се установи, че подсъдимият страда от тежко психическо заболяване, а не е имал защитник на досъдебното производство? Ако на досъдебното производство обвиняемият е бил защитаван от лице, което няма адвокатски права? Ако се разкрие, че наблюдаващият досъдебното производство прокурор е брат на пострадалия от престъплението (разбра се, че една прокурорка “разследвала“ сина си)? Още много такива въпроси не могат да получат разумен отговор.

Но най-поразяващо е бездушието, с което законотворецът възлага на подсъдимия да прозре всички процесуални нарушения, извършени на досъдебното производство, и да прецени дали те са съществени по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК. Той трябва с вещина да вникне в тънкостите на наказателния процес и изкусно да оцени по достойнство извършените на досъдебното производство нарушения на правата му, съобразявайки закона, правната теория и тълкувателната практика на Върховния касационен съд. А малограмотният подсъдим? А бедният подсъдим, който се явява без защитник? Участието на защитник по наказателни дела е задължително само в определените от закона случаи. Някой проверил ли е колко подсъдими се явяват в съда без защитници, включително и пред Върховния касационен съд?

Дори и защитникът може “да пропусне“ някое съществено процесуално нарушение. Трябва ли неговият пропуск да рефлектира върху съдбата на подсъдимия? Според науката съдбата на подсъдимия не може да зависи от квалификацията на защитника.

“Разпоредителното заседание“ се насрочва в двумесечен срок от постъпването на делото, а когато то представлява фактическа или правна сложност – в срок до три месеца. Нередовното призоваване или неявяването по уважителни причини във всички случаи ще доведат до отлагане на заседанието. При това се призовават дори лица, които може и да не искат да се конституират като страни по делото. Определението на първоинстанционния съд подлежи на обжалване.

Съставителите на проектозакона декларират, че така щяло да се ускори наказателното производство. Истината е, че вместо да ускори досъдебното производство, “реформата“ ще забави значително съдебната фаза на процеса. Така давността вече ще изтича не в досъдебното производство, а в съда. Това несъмнено ще повиши показателите на прокуратурата, но ще минира правосъдието.

Според ежегодните доклади на прокуратурата “броят на върнатите от съда дела е един от основните показатели за качеството и ефективността на прокурорската работа“. И понеже не може да работи, без да допуска съществени процесуални нарушения, прокуратурата иска „да ги премахне“ чрез закона. След провеждането на “разпоредителното заседание“ всички ще трябва да се преструваме, че такива нарушения няма. Така процентът върнати дела ще спадне значително за сметка на правосъдието.

Поругаването на основни принципи на процеса е продължение на дългогодишното настъпление на властта срещу правата на гражданите. Предложената концепция обаче е неудържима и от гледище на държавността. Въззивният съд, който проверява правилността на присъдата, е съд по съществото на делото. Той е длъжен да приложи правилно закона независимо от направените пред него искания. На какво основание тогава той е лишен от правомощието да върне делото на прокурора за поправяне на съществените процесуални нарушения? По силата на чл. 124 от Конституцията Върховният касационен съд осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

Допустимо ли е “да се забрани“ на Върховния касационен съд да следи за точното и еднакво прилагане на закона в досъдебното производство и да контролира “разпоредителното заседание“ на първоинстанционния съд? Бездействието на първоинстанционния съд обрича на принудително бездействие и касационната инстанция – тя е принудена да търпи нарушението на закона, защото няма правомощие да го поправи. Върховният касационен съд е инстанция “по правото“. Обвързващата сила на определението на първоинстанционния съд за Върховния касационен съд е нормативен абсурд, който дерогира конституционни правомощия. В тази част законопроектът дръзко противоречи на Конституцията.

На практика съществените процесуални нарушения на досъдебното производство остават без върховен съдебен контрол. Закононарушенията пък остават за сметка на гражданите и юридическите лица. Грешката в приложението на закона се стабилизира и не може да бъде поправена – в услуга на прокуратурата и във вреда на правовия ред.

“Разпоредителното заседание“ не е единственият подарък, който законопроектът предлага на органите на досъдебното производство. Отново се въвежда фигурата на т. нар. “вечен обвиняем“, а предвиденото „ускоряване на производството“ не означава нищо друго, освен че съдът ще може да направи на прокурора забележка (без каквито и да било последствия).

Политическата класа в България отдавна толерира прокуратурата – като удовлетворяват безбройните нормативни прищявки на главния прокурор, политиците си осигуряват комфорт (иначе казано, безнаказаност). А научната мисъл безкритично търпи всевъзможни издевателства над правото, сякаш в съзерцание очаква да проследи пътя към дъното.

У нас разделението на властите е фикция. Вместо да изпълняват законите, прокуратурата и полицията ги създават или просто си ги поръчват. Ако законът ги “затруднява“, променяме закона и го приспособяваме към техния ведомствен интерес. Така се ражда нестабилно и еклектично законодателство, което не може да гарантира нито значимите обществени ценности, нито субективните права на гражданите и юридическите лица.

Затова се стига до узаконяване на произвола – щом закононарушенията на досъдебното производство не са отстранени от първоинстанционния съдия, те стават търпими за правовия ред.

Абсолютно нетърпимо е обаче законодателят да толерира нарушаването на законите, които сам е създал.