Адвокат Михаил Екимджиев: След поправките в Закона за СРС ще се искат и дават разрешения за следене за твърдяни престъпни намерения

Адвокат Михаил Екимджиев завършва право в юридическия факултет на СУ “Климент Охридски” през 1990 г. Той е българският адвокат, спечелил най-много дела пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Автор е на множество юридически статии, публикувани в авторитетни български и чуждестранни издания. Учредител е на Асоциация за европейска интеграция и права на човека. “Съдебни репортажи” разговаря с адвокат Екимджиев за последните промени в Закона за СРС (ЗСРС).

- Адвокат Екимджиев, ЗСРС търпи поправки, често – през няколко месеца. Как си го обяснявате?

- Традиционно специални разузнавателни средства (СРС) в България се използват не само за легитимни цели, за борба с престъпността и за защита на националната сигурност, а като средство за натиск и шантаж на неудобните – политически опоненти, журналисти, магистрати. Неслучайно, през няколко месеца, като в нелеп сапунен сериал, избухват скандали, свързани с паралегалното използване на СРС. Затова всяко политическо мнозинство се стреми да бъде „властелин на пръстена“, да владее силата на този таен контрол върху живота на хората. Нещо повече, управляващите държат да ни убедят, че тайното следене е в интерес на нашата сигурност, че СРС ще бъдат използвани само срещу лошите – терористи, престъпници, шпиони… Така стигаме до вечния въпрос – „кой ще ни опази от пазачите?“ Според Илф и Петров „спасяването на давещите се е работа на самите давещи се“. Следвайки този принцип, преди повече от десет години сезирахме съда в Страсбург със жалба срещу безогледната злоупотреба със СРС в България. Със забележително решение от 2007 година Европейският Съд прие, че всяко лице под юрисдикцията на България е потенциална жертва на нарушенията на правото му на личен живот и на неприкосновеността на кореспонденцията му.

В резултат на това решение на ЕСПЧ по жалба на „Асоциация за интеграция и права на човека“ и Екимджиев срещу България бяха създадени и парламентарната комисия и Бюрото за контрол на СРС като нормативни гаранти срещу злоупотребата със СРС. В предизборните периоди има подчертан стремеж държавата да присвои повече власт, да си развърже ръцете за по-свободно използване на СРС за по-дълго време, с ограничен съдебен контрол, с ограничени правомощия на специализираните органи – имам предвид Бюрото и парламентарната комисия. Една от „пистите“, по които държавата настъпва срещу нашите права е увеличаването на срока на съхраняване на събраната чрез СРС информация, дори и тогава, когато тя не е послужила за целите на наказателния процес или на националната сигурност. С измененията в чл. 21 от Закона за СРС се предвижда този срок да бъде вече 15 години, като никой не знае как тази чувствителна, класифицирана информация ще бъде опазена, дали няма да изтече както често се случва в България и да бъде използвана за нелегитимни цели.

- Последната поправка бе приета в момент, в който предстоят местни избори, проектът бе приет на първо и второ четене в един ден, без дебати. Свързвате ли измененията с предстоящия вот?

- Измененията бяха приети на първо и второ четене буквално за секунди, без обсъждане. Това личи от мотивите към законопроекта и от стенограмата от заседанието на Народното събрание. Едва ли случайно те бяха приети преди дългите празници, свързани с деня на независимостта, за да бъде „затисната“ темата от многото почивни дни и от въпроса с конституционните промени. Опозицията не се обяви срещу това, защото новата политическа история на България показва, че когато се правят изменения в такъв тип закони като Изборния кодекс, като ЗСРС, най-често промените, които са правени по инициатива на политическото мнозинство, след това се използват успешно от неговите политически опоненти. Като бумеранг конюнктурните промени се стоварват върху своите създатели. Вероятно това е причината да няма особени възражения от опозицията срещу промените в ЗСРС, защото тайното следене е ресурс, с който всяко политическо мнозинство ще разполага срещу нашите права.

– Какво ви притеснява в последните поправки?

- Ще започна с измененията в чл. 21 от ЗСРС, които дават право службите да използват СРС в продължение на шест месеца и възможност този срок да бъде удължен с още шест месеца за дейности, свързани „със защита на националната сигурност“ и за „предотвратяване на тежки умишлени престъпления по Глава Първа от особената част на НК“. Смущаващо е, че срокът, в който могат да се ползват СРС се удвоява. Досега максималната продължителност беше два месеца и само по изключение можеше да се увеличава до шест месеца. Сега се дава възможност, по изключение, каквото и да означава това, срокът да се увеличава с още шест месеца и да стига до една година.

Правният стандарт, наложен от ЕПСЧ по множество дела, е да има периодичен съдебен контрол през разумни времеви интервали, за необходимостта от използване на СРС. Тъй като те остро засягат личната сфера, практиката на ЕСПЧ налага през по-кратки интервали – на два-три месеца, съдът да преценява дали е необходимо този контрол над личния ни живот да продължава. От тази перспектива, възможността шест месеца да ни следят без контрол диспропорционално засяга основното ни конституционно право на личен живот и в частност неприкосновеността на жилището и на кореспонденцията.

Притеснителна е и неяснотата на правната норма, в която е казано, че в този срок могат да бъдат използвани и СРС по отношение на дейности, свързани с националната сигурност. Самото понятие „национална сигурност“ е твърде обтекаемо, твърде абстрактно и това е констатирано от съда в Страсбург в решението му от 2007 г., посветено на стария ЗСРС. Липсата на ясна дефиниция на това понятие развързва ръцете на службите да искат разрешения за използване на СРС дори срещу протестиращи, срещу журналисти и медии, които са критично настроени срещу управляващите. Някои болни мозъци могат да провидят в заплахата за личния си комфорт заплаха за националната сигурност. Нещо повече – пак в чл. 21, ал.1, т.1 е посочено, че тази възможност ще се използва за предотвратяване на тежки умишлени престъпления. Щом се говори за предотвратяване това означава, че цяла година службите ще могат да използват СРС, без да имат данни за извършено престъпление и без да има образувано досъдебно производство.

По дефиниция, досъдебно производство се образува при достатъчно данни за извършено престъпление и в рамките на това производство се използват СРС. Поправката обаче визира предотвратяване на тежки престъпления, което означава, че СРС ще се ползват до една година без образувано досъдебно производство, на базата на така наречените „оперативни” данни. Следващата „новост” е, че едногодишното ползване на СРС ще е във връзка с престъпления по Глава първа от НК, насочени срещу Републиката. Там, например има един чл. 101, който казва, че български гражданин, който напусне страната и откаже да се върне с цел да се постави в услуга на чужда държава или на чужда организация, за да й служи във вреда на републиката, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години. В Русия по подобен архаичен текст се преследват представители на неправителствени организации и правозащитници. Погледете и чл. 103 от НК – „Който, изпълнявайки държавна служба или поръчение пред чуждо правителство или международна организация, умишлено ги води във вреда на републиката, се наказва с лишаване от свобода от десет до петнадесет години”. Тук всеки евродепутат или представител на България в структурите на Европейската комисия може да стане обект на контрол със СРС, ако позицията му се отклонява от линията на управляващото мнозинство. Става въпрос за текстове от Наказателния кодекс, които са архаични и забравени, създадени в коренно различни обществено-политически условия. Сега тези мъртви текстове могат да бъдат възкресени за използване на СРС срещу протестиращи, медии, политически опоненти, правозащитници и т.н.

- Как си представяте съдебния контрол над искания за СРС, които се ползват за предотвратяване на престъпления? Възможен ли е?

- Това е големият въпрос. Явно хора с черни якета, с хладен ум и горещи сърца, ще ходят при хора, наметнати с черни тоги, и ще им казват: „Тук имаме оперативни данни, има опасност за националната сигурност, дайте разрешение, да предотвратим престъпление срещу Родината”. За да не бъде обвинен някой съдия, че не е дал разрешение за предотвратяване на терористичен акт например, магистратите, като селски кметове, ще дават разрешения, както често правят и сега. Въпреки че разрешенията на съда трябва да бъдат мотивирани, в над 95% от случаите, по данни от доклада на парламентарната комисия за контрол на СРС, липсват мотиви за дадените разрешения или тези мотиви са бланкетни и фрагментарни. Най – често в тях само се посочва законовото основание за разрешението, без да се анализират фактите, които са убедили съдията да разреши използване на СРС. Така на доверие, под натиск, само заради риска от тежестта на твърдяното престъпление, което се „подготвя”, съдиите ще разрешават използване на СРС. Практически ще се искат и ще се дават разрешения за следене чрез СРС в продължение на една година за твърдяни престъпни намерения. Съдът очевидно не би могъл да осъществява ефективен контрол на искания за предотвратяване на престъпления, защото предотвратяването е извънпроцесуално действие, преди да бъде образувано наказателно производство и да бъдат събрани достатъчно доказателства за самото престъпление.

- Какво би могло да се направи, за да се предотвратят злоупотреби?

- Две са процедурните форми на защита, които могат да се използват. Първото е някой от петте субекта, визирани в чл. 150 от Конституцията да сезира Конституционният съд. Това са омбудсманът, председателите на върховните съдилища, главният прокурор и 1/5 от народните представители. Те биха имали добра база в мотивите на решението на ЕСПЧ от 2007 г. Втората възможност е за гражданска самозащита на хората в България чрез жалба до ЕСПЧ. И тук припомням, че преди две години с адвокат Александър Кашъмов и Програма „Достъп до обществена информация“, нашата „Асоциация за европейска интеграция и права на човека“ подаде втора жалба срещу ЗРС и Закона за електронните съобщения, който допуска произволно следене и съхраняване на лични данни, особено в интернет общуването. Нуждата от решителна правозащитна реакция е належаща, тъй като с поправките в ЗСРС се ограничават правомощията на Бюрото за СРС и Парламентарната комисия до проверка само на процедурните аспекти на разрешенията, но не и до това дали е било оправдано тяхното използване. Така човекът отново ще бъде беззащитен пред произвола на държавата, ако процедурите за разрешаване на използването на СРС са били спазени. Просто никой, извън искащите и даващите разрешения за използване на СРС, няма да може да преценява дали това е станало в съответствие с целите на закона и при зачитане на конституционните ни права.

- Това обезсмисля ли съществуването на Бюрото?

- Това Бюро беше създадено в изпълнение на решението на ЕПСЧ и замисълът беше то да преценява не само формалната законосъобразност на използване на СРС, но и дали е било оправдано тяхното използване. Даже трябваше гражданите, които неоправдано са били следени, дори тези, които случайно са били „прихванати”, при използването на СРС, да получават информация след приключването на ползването на СРС, за да могат да претендират обезщетение по реда на ЗОДОВ. За съжаление и тази добра идея беше смачкана и побългарена от нашите избраници в парламента.