Ще предотвратява ли полицията престъпления или ще ги предизвиква?

Стана модно напоследък да се задава въпросът кой пише законопроектите. Никой няма илюзията, че ги пишат подписалите ги вносители, макар често нелепо формулираните текстове да доказват, че техни автори са лица, които не познават нито закона, който изменят, нито принципите на законодателния процес.

В този абсурден порядък на нормотворчество се раждат идеи прокурорът или финансовият министър да спират сделки, а блудството с проституиращо непълнолетно лице да се наказва по-строго, отколкото блудството с такова, което не проституира.

Брилянтен пример за необмислено и писано на коляно законотворчество е най-новият законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс. Той съдържа три групи норми, от чиято формулировка крещи лексикална и юридическа немощ.

Тъй като няма правно издание, поддържащо сатирична рубрика, в този текст ще се въздържа да анализирам въведените легални понятия за „публичен„ и „непубличен” разговор и комуникация. Обръщам внимание единствено на това, че в новопредлагания чл.282б от НК, който забранява на лица от изпълнителната власт да контактуват непублично с магистрати и членове на независими регулаторни органи, не са ясни нито субектите, които ще носят наказателна отговорност, нито за какво ще носят тази отговорност. Ясно е само, че темата и целта на комуникацията са без значение и наказателната отговорност се прилага без изключения.

По този начин се инкриминират личните отношения между изброените субекти, с което се извършва грубо вмешателство в правото им на личен живот. Всички тези лица могат да пият кафе заедно, да се ухажват или да говорят по телефона помежду си, само ако предварително са си осигурили присъствието на не по-малко от трима души. Участието на поне трима „свидетели” на комуникацията, я превръща от непублична в публична и осуетява надвисналата опасност от осъждане на затвор за срок от две до пет години и задължителна наред с него глоба от десет до петдесет хиляди лева. Както се казва в подобни случаи – останалото е мълчание. Отвъд мълчанието остава неяснотата дали евентуалните трима души, които „декриминализират” комуникацията чрез преобразуването й в „публична”, могат да бъдат постоянно действащи дежурни свидетели, както и евентуалната опасност тримата да станат част от трайна корупционна схема за прикриване на нерегламентирани контакти.

Сериозни възражения буди желанието на вносителите на законопроекта да декриминализират провокацията към подкуп, чрез въвеждането на изменение в чл.307 от НК. Според предложения текст, лицата, които са провокирани към подкуп и са се поддали на тази провокация, ще получат символично в намалението си наказание „лишаване от свобода” и не особено занижени глоба и конфискация, а провокаторът няма изобщо да бъде наказван.

Тук очевидно въпросът кой е написал проекта, трябва да се замени с по-значимия въпрос – кого ползва той. Дали изменението се прави в името на правосъдието и справедливостта или би довело до определени преимущества на лица и институции?

Каквито и да са благовидните цели, изложени в мотивите, те не могат да прикрият един лош по съществото си резултат – това, че проектът узаконява полицейския и прокурорски произвол чрез оневиняването на лица, които системно използват провокацията към подкуп като средство за изобличаване и разследване. Пред съдилищата в страната са „висящи” редица шумни дела, образувани в един период от време, изработени по идентична матрица, с разлика само в неблагозвучните имена на организираните престъпни групи. Обвиненията по много от тях се провалят в съда, но в хода на съдебното дирене стават ясни методи на провокация и подбуждане към престъпления, извършени от служители под прикритие или анонимни, но неслучайни свидетели, които са действали „по възлагане” и със съдействие на разследващите. При обективни прокуратура и следствие би трябвало незабавно да се повдигнат обвинения за подобни провокации след постановяване на присъда, без значение дали тя е оправдателна или осъдителна. Достатъчно е да се изясни, че извършителят на деянието е бил провокиран да го стори. Тези обвинения обаче, би трябвало да бъдат предявени на служители от различните структури на МВР, както и на лица, които без да са полицейски служители, са приближени на полицейските органи – негласни сътрудници или хора, принудени чрез натиск и други средства да участват в полицейската провокация.

Проектът е опасен с възможността да бъдат уличени в корупция онези лица, които е удобно да бъдат уличени. С декриминализирането на провокацията към подкуп вече няма да е нужно да се чака някое длъжностно лице да поиска или да получи подкуп. Ще бъде възможно всеки неудобен или т.нар. „поръчан”, безнаказано да бъде провокиран към подкуп. Ако не ни харесва селския кмет – ще му пратим човек да остави белязани пари на бюрото му. Ако искаме да сменим директор на престижна болница, ще му изпратим дистрибутор на лекарства (или конкурент на дистрибутора, който снабдява болницата). Не че това не става и сега, както показа знаковото дело “Цонев, Сантиров и Попов”, при което провокацията остана ненаказана при настоящата редакция на чл.307 от НК, предвиждаща лишаване от свобода за провокатора за срок до 3 години.

Абсолютно несъстоятелен е посоченият от вносителите на проекта мотив, че в САЩ използването на провокацията към подкуп свалило нивата на корупция. България не е част от англосаксонската правна система. Тя е член на Европейския съюз и Съвета на Европа и е задължена да се съобразява с практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Ето каква е тя относно провокацията към престъпление:

В делото „Едуардс и Луис срещу Обединеното кралство” ЕСПЧ обсъжда въпроса за провокацията към престъпление, осъществена от агент под прикритие, при което стига до извод, че „общественият интерес в борбата срещу престъпността не може да оправдае използването на доказателства, получени в резултат на провокация към престъпление от страна на агенти под прикритие”. Според Съда, провокацията към престъпление в този случай представлява злоупотреба с процесуално право и това задължава решаващия национален съд да изключи получените в резултат на провокацията доказателства, за да не се накърни справедливостта на процеса.

По делото „Тейксейра де Кастро срещу Португалия” Съдът е приел, че двама полицейски служители са преминали границите на дейността си като агенти под прикритие, тъй като не просто са разследвали престъпната дейност на жалбоподателя, а са го подтикнали да извърши престъпление, за което няма данни, че би било извършено без тяхната намеса”. Тази намеса и употребата й в наказателното производство, според ЕСПЧ сочи, че подсъдимият от самото начало е бил лишен от справедлив съдебен процес.

В двете решения Съдът в Страсбург обобщава, че подбуждането към престъпление от служители под прикритие или от лица, които действат по техни указания, прави наказателния процес срещу подбуденото лице изначално несправедлив, с което се нарушава чл. 6 (1) ЕКПЧ. Подбуждане има тогава, когато служителите под прикритие не са се ограничили да разследват престъпната дейност по един пасивен начин, а са склонили (мотивирали) лицето да извърши престъпление, което то не би извършило без оказаното му от тях въздействие.

Аналогично е разрешението, дадено в делото “Раманаускас срещу Литва’. По него Съдът отново дефинира що е подбудителство от страна на полицията – то е налице тогава когато „служители на службите за сигурност или лица, действащи по техни указания не се ограничават до това да разследват престъпления по един по съществото си пасивен начин, а упражняват такова въздействие, че да подбудят към извършване на престъпление, което иначе не би било извършено, с цел да направят възможно установяването на престъплението, т.е. осигуряването на доказателства и повдигането на обвинение”.

Решението по делото “Раманаускас” (който между другото е прокурор и е уличен от полицейски служител в приемане на подкуп), е забележително и с друг извод. ЕСПЧ приема, че справедливият съдебен процес изисква твърденията за подбудителство (провокация), да бъдат надлежно проверени от съда и в тежест на прокуратурата е да докаже, че подбуждане няма. Ако прокуратурата бездейства в тази насока, съдът е длъжен служебно да установи наличието или липсата на подбудителство. Това, че подсъдимият е признал за извършеното престъпление не може да заличи нито факта, че е бил подбуден, нито неговите последици.

Фундаментално е и решението по делото “Фурхт срещу Германия”. Според ЕСПЧ, правото на справедливо правораздаване е от такова първостепенно значение, че то не може да се жертва по практически съображения (разрастването на организираната престъпност). Общественият интерес не може да оправдае използването на доказателства, получени чрез подстрекателство към извършване на престъпление от страна на агенти под прикритие. Задачата на полицията е да предотврати и разследва престъплението, а не да го предизвиква.

На второ място, съдът задължително трябва да изследва дали е имало подстрекателство или устройване на клопки. Относно доводите на правителството, че Фурхт е имал нагласа да извърши престъпление, Съдът отбелязва, че относимият момент, към който трябва да се определи дали лицето обективно е имало нагласа да извърши престъпление, е времето на първия контакт с полицията. Така Съдът мотивира извода си, че при първия контакт с Фурхт, агентите изобщо не смятали, че той има нагласата да участва в престъплението и затова са го провокирали да го стори.

Много важен аспект на решението по делото Фурхт, относим към обсъждания тук законопроект, е отговорът на въпроса дали смекчаването на наказанието може да се счита за адекватна компенсация за извършената провокация към престъпление.
Съдът отбелязва, че по конкретното дело доказателствата, получени чрез подстрекателство са основни и присъдата е била постановена въз основа на тях. За да бъде един процес справедлив, трябва да бъдат изключени всички доказателства, получени чрез подстрекателство към извършване на престъпление от страна на полицията. Жертва на процес, в който основно доказателство се явява подстрекателството към участие в наркотрафик е станал жалбоподателят Фурхт, който е бил осъден в родината си на 5 години затвор. Макар присъдата да била по-ниска от предвиденото и да е излежал само 3 години и 3 месеца от нея, ЕСПЧ осъжда Германия за нарушено право на справедлив процес (чл. 6, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека).”Предвид важността на тези доказателства за определяне на виновността на жалбоподателя Съдът не е убеден, че дори значителното смекчаване на наказанието е действие, което би имало същия ефект като недопускането на спорните доказателства. Следователно на жалбоподателя не е предоставена достатъчна компенсация за нарушаване на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията”, се посочва в решението.

Изводите, които нашият законодател трябва да извлече от анализа на посочената практика на ЕСПЧ са следните:

* Доказателства, събрани чрез повокация към престъпление следва да се изключат от доказателствения материал, в противен случай процесът става несправедлив

* Ако тези доказателства се изключат, декриминализирането на провокацията няма практическа стойност в процеса, защото провокацията няма да доведе нито до ефективно разследване, нито до ефективни наказания

* Въведените с изменението на чл.307 от НК занижени наказания, не съставляват достатъчна компенсация за провокираните лица, защото задължение на правосъдието е те да бъдат осъдени при справедлив съдебен процес, а не да бъдат „бонифицирани” с по-ниски наказания, за престъпление, което не са имали намерение да извършат

А след тези изводи, остава горчивото усещане, че измененията се предлагат заради възможността да се осъществява наказателна репресия заради самата репресия, а не поради желанието да бъдат наказани корумпираните чрез законно допустимите средства на един справедлив наказателен процес.