Синдромът „Ние вече имаме мнозинство”

Думите в заглавието са от първия публичен коментар на президента Росен Плевнелиев след новогодишните празници. Те се отнасят за светкавичното и „тихомълком’ парафиране на указа за назначаване на Сотир Цацаров на най-високия пост в прокуратурата. „Те (правилата – б. а.) казват, че всеки член на ВСС може да гласува само веднъж. И след като 18 са вече използвали своя глас, мисля, че правилата категорично и много точно посочват, че останалите, както и да гласуват, ние вече имаме мнозинство. Повтарям – всеки има право само на един глас!”, заяви Плевнелиев.

Дали става дума за неволна грешка или пък за непринудено признание, че изборът на главен прокурор бе предопределен месеци преди официалното гласуване, едва ли може да се каже със сигурност. Факт е обаче, че неформалното съглашение във Висшия съдебен съвет безпроблемно заобиколи всички съмнения, неясноти и откровени морални колизии около личността на „нашия” кандидат Сотир Цацаров и от раз го определи за най-достойния наследник на Борис Велчев.

А той – председателят на Пловдивския окръжен съд още преди месеци начерта с едно изречение философията и политиката, която досега е изповядвал: „Моята оценка за работата по наказателните дела е повече от добра, колкото и по-твърдата наказателна политика на съдилищата в Пловдив да е обект на критика от някои представители на адвокатурата.” Доколкото този възглед на претендента беше оставен без всякакво внимание от висшия кадрови орган на съдиите и прокурорите и не получи оценка, би било наивно да смятаме, че след процедурата му по избор главният прокурор ще мисли различно.

Така Цацаров зададе и основната тема на дебатите – допустимо ли е съдии от един съдебен район да имат „обща” наказателна политика, след като решаването на всяко дело зависи от доказателствата за конкретния човек по него и за извършеното? Думите на новоизбрания главен прокурор се превърнаха бързо в част от градския, респ. държавния фолклор. Но не заради многократното им публично припомняне, а заради обективните данни за процента на осъдителните присъди в подопечния му съдебен район.

Ако погледнем зад фасадата на „общата наказателна политика” на Пловдивския съдебен район, виждаме публично известните примери как точно в този съдебен район се спазват определени неписани правила, осигуряващи значителен процент от осъдителните присъди на съда в Страсбург, свързани с нарушаване на човешките права от пловдивските магистрати.

И ако за човека, който застава начело на институцията, която наред със законната си работа, години наред се свързва със съмнения, че управляващите и бизнесът могат да бъдат конюнктурно и силово „преформатирани”, е напълно нормално да чете дело, което не е разпределено на неговия съдебен състав и дори не е подсъдно на съда, чиито председател е, то това е повече от опасно. И то не защото конкретното дело – съдия Мирослава Тодорова срещу Цветан Цветанов, илюстрира удобството, с което съдебната система се настанява в скута на изпълнителната власт, а защото, по признания на Цацаров – той не вижда нищо лошо в това да чете дела, които все още не са разпределени на конкретен съдебен състав. Репликата не е невинна, защото от години една от трудно развиваните линии на съдебната реформа е осветляването на невидимата власт на шефовете в съдебната система върху редовите магистрати. Наскоро ви разказахме, че понякога за подобни практики се четат осъдителни присъди.

Но и без осъдителни присъди силата на властта на местните началници не може да се приеме за голословна фантазия, защото иначе нямаше да се водят онези битки за председателските постове, които наблюдавахме по време на мандата на предишния ВСС – назначаването на военния съдия Пенгезов за председател на „цивилния” Софийски апелативен съд, без ден стаж в него; назначаването на бившия прокурор и наказателен съдия Георги Колев за председател на Върховния административен съд (пак без ден стаж като административен съдия); назначаването на семейната приятелка на Цветанов Владимира Янева за председател на Софийския градски съд и др.

Ако съдиите поне по закон са независими от председателите на съдилищата, ситуацията в прокуратурата пък е съвсем различна заради пирамидалната й структура. Затова думите на Цацаров могат да се окажат бомба с часовников механизъм за крехкото вътрешно убеждение на редовия прокурор.

Броят на осъжданията по пловдивски дела и кариерата и изявите на някои високопоставени магистрати от този район оставят впечатление, че през годините там е създадена местна съдебна номенклатура, която има доста общи белези.

Неприятното впечатление за недооценяване на ролята на съдията и прокурора като служител на закона, чията работа е да защитава правата на гражданите, а не да се сърди, че те му търсят обяснение и сметка, се затвърди още веднъж, когато прясно избраният обвинител номер 1 не намери сили да признае, че е било грешка задържането на Максим Савов близо пет месеца в следствения арест (Сотир Цацаров е един от съдиите в състава, взел на най-тежката мярка за неотклонение на пловдивския програмист – б. а.).

Недооценяването на властта на прокурора да служи на гражданите, а сам да се подлага на големи самоограничения, за да не създаде впечатление, че се възползва от властта си в своя ползва забелязваме и в историята на друг пловдивски магистрат, чиито професионални постижения са малко по-известни от публичните скандали с негово участие. Става дума за бившия апелативен прокурор на Пловдив Росен Димов, който бе и член на Висшия съдебен съвет преди близо 10 години и една от знаковите фигури, които градяха образа на прокуратурата в продължение на две десетилетия, по времето на мандата на трима главни прокурори. Димов, за когото, също както за Цацаров, съществуват съмнения, че е масон, „се прочу” най-отчетливо през септември 2001 година, когато гръцките вестници „Катимерини” и „Ангелиофорос” огласиха, че българският магистрат ще бъде съден в Гърция за пране на пари. Малко по-късно Димов призна, че е пренесъл с куфарче с 19 000 долара през границата, но без да уведоми БНБ. В нарушение на действащия тогава валутен режим. Освен това, по информация на гръцките медии, а после и по думите на самия прокурор, той и съпругата му са открили обща банкова сметка с грък, сочен за един от най-крупните контрабандисти в южната ни съседка.

До осъждане на Димов така и не се стига. Историята обаче е пределно показателна дори и само заради начина, по който тогавашният ВСС,,отстоявайки омертата да не се пипа председателско-административната клика в съдебната система „оневини” пловдивския прокурор, но пък допусна мълчаливо да бъде години наред командирован на висока позиция във Върховната касационна прокуратура от главния прокурор Борис Велчев. Все същата тенденция отчетливо се видя и в заседанието в началото на миналата година. На 2 февруари между членовете на тогавашния ВСС се разгоря дискусия дали Димов притежава необходимите качества, за да бъде повишен до прокурор във ВКП след успешно класиране на вътрешен конкурс. Радка Петрова,,бивш прокурор,,посочва цинични аргументи в подкрепа на моралните качества на колегата си от Пловдив. Тя твърди, че действията му (за износа на валута) са били породени от желанието му да запази парите си, които по онова време се стопявали заради хиперинфлацията. „Ако Димов изпадне сега от конкурса, ще се дореди някой друг, следващ”, мотивира се Петрова. Цинично е, защото останалите български граждани, които са проявили недоверие в българската банкова система в споменатия период, в същата ситуация са получили обвинение от българската прокуратура и са били осъдени за валутно престъпление..Единственият член на ВСС, който публично изказва притесненията си относно качествата на Димов в това заседание, е Вельо Велев, който задава най-важния въпрос на колегите си: „Ако го повишим, как тогава ще отговорим на обществото по какъв аршин мерим, дявол да го вземе?”

Освен че дълго време Росен Димов и Сотир Цацаров са оглавявали съд и прокуратура в Пловдив, освен че и двамата не виждат проблем в поведението си – Димов да изнесе голяма сума валута без уведомление на БНБ, а Цацаров – да приедобие имот с жена си, като укрие действителната цена на придобития имот от държавата и трети лица чрез симулация, двамата си приличат и по нещо трето –

Росен Димов също многократно е посочван като любимец на властта. В писмо до ВСС Едвин Сугарев изнася информация, че през 2007 г. Димов е бил на сафари в Намибия заедно с небезизвестния депутат от ГЕРБ Емил Димитров, чиито огромни бизнес интересни предизвикаха няколко скандала в последните години. На екзотичната екскурзия приства и братът на Иван Драшков – Петър, който бе обвинен от прокуратурата, че придобил 15 декара общинска земя чрез фалшифициран подпис на Бойко Борисов. Росен Димов не отрича информацията, само отбелязва, че получава „достатъчно допълнителни доходи извън заплатата си”.

Към профила на бившия вече апелативен прокурор на Пловдив може да се добави и още една любопитна подробност – начело на Асоциацията на прокурорите той произвежда две запомнящи се позиции. През 2004 година асоциацията, представлявана от Димов, обявява, че представители на изпълнителната и законодателната власт целят да поставят под контрол съдебната власт… чрез промените в Закона за съдебната власт, които въвеждат принципа на времевото огратичаване на мандата на началниците (дотогава административните ръководители нямат мандат, което обяснява защо Сотир Цацаров, като заварено от закона положение, е председател на Окръжния съд от 1999 до 2012 г.)

Същата година съсловната организация на прокурорите оповестява, че е обидена от констатациите в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ, че в България организираната престъпност има влияние върху прокуратурата, а съдебната система в страната ни „страда от сериозна корупция”. „Твърденията в доклада на щатския държавен департамент са в пълно разминаване с реалната действителност и работата на магистратурата, се казва в опровержението на асоциацията. Според Димов не може да се вярва на „общи приказки, единични случаи и художествени произведения” и да се правят изводи въз основа на тях.

Обидени имаше и на заседанието на ВСС, когато след „безпрецедентна публичност” бе избран новият главен прокурор. Конкретната причина – анализът на Калин Калпакчиев за моралните и професионални качества на Сотир Цацаров. Строг изразител на настроенията на мнозинството в съвета бе Галя Георгиева – бивш съдия от апелативния съд в Пловдив, която скастри колегата си Калпакчиев като каза, че „такъв анализ копи/пейст от медиите не отива на член на ВСС”.

Решения на съдията Галя Георгиева, сега член на ВСС, пък са ставали най-малко четири пъти повод за осъдителни решения в Страсбург, в които съдът е приемал, че е нарушена Конвенцията за правата на човека поради неразумен срок за задържане. Това е само едно доказателство, че съдията Георгиева на практика е част от онази обща „наказателна политика”, водена в пловдивския съдебен район. И ако един член на ВСС, чието задължение е да преценява дали кариерата на магистратите е достатъчно неопетнена, е била радетел на неписаните правила, според които е достатъчно да получиш обвинение, за да те признаят за виновен (оправдателните присъди в Пловдивския район за 2011 г. са 1,64 %, по данни на НСИ ), то няма причина да се учудваме, че тази философия скоро може да премине и в други градове и да получи дългоочакваното от МВР „национално представителство” в съдебната система. По време на изслушванията за нови членове на ВСС самата Георгива казва, че не счита, че има проблем с индивидуалната независимост на съдиите. „Може да има отделни съдии, които не са се научили как да отстояват своята независимост, но като цяло българските магистрати успяват в това дори и при трудни ситуации”, смята тя.

За Галя Георгиева също „реалната действителност” дава възможност да се открият прилики със споменатите по-горе други двама високопоставени представители на съдебната власт, изградили кариерата си в Пловдив. Крайно показателна е случката по повод на коментар на сайта „Правен свят” по повод на нейно интервю по БНР, че както и те тя очаква властта й да не бъде поставяна под съмнение, а гражданите, ако не хвалят постиженията на властта, то поне да не създават затруднения в упражняването й и да останат безмълвни.

Причина на изявата й е писмото на 64 пловдивски съдии, които възразяват срещу идентифицирането на решенията им с голяма част от осъдителните присъди в Страсбург. Георгиева заявява, че не е в състояние да направи извод дали в списъка от 73 решения на ЕСПЧ, предоставен от адвокат Михаил Екимджиев, осъждането на държавата се дължи на практиката на съдилищата в Пловдив. Последното е изтълкувано от страна на журналисти от „Правен свят” като непознаване на практиката на ЕСПЧ. Часове след публикуването на материала на сайта излиза и опровержение, поискано настоятелно от Галя Георгиева. Ето и част от него, цитатите са без авторска намеса: „Според публикацията аз съм заявила, че не познавам практиката на Европейския съд по правата на човека. Този коментар на журналиста от „Правен свят” е дал основание за много обидни и груби коментари за професионалните ми качества. Освен това твърдението на въпросния журналист, качил материала на сайта, не отговаря иа истината – СЛЕДЯ И ПОЗНАВАМ ПРАКТИКАТА НА ЕС !!!” И още: „Настоявам редакцията чрез Вас да ПОДНЕСЕ ИЗВИНЕНИЕ КАКТО НА МЕН В КАЧЕСТВОТО МИ НА ЧЛЕН НА ВСС, НА ВИСШИЯ СЪДЕБЕН СЪВЕТ КАТО ПРЕДСТАВИТЕЛ И УПРАВЛЯВАЩ ОРГАН НА СЪДЕБНАТА СИСТЕМА В СТРАНАТА И НА КОЛЕГИТЕ МИ ОТ ПЛОВДИВСКИТЕ СЪДИЛИЩА, КОИТО СА ИЗДИГНАЛИ КАНДИДАТУРАТА МИ ЗА ЧЛЕН НА ВСС ОТ ПРОФЕСИОНАЛНАТА КВОТА!!”

Какви са мотивите пловдивският магистрат да отрича правото на журналистите да поставят под съмнение всяка дума на натоварените с държавна власт, не става ясно. Дали става дума за изграждан през годините командно-административен манталитет в рамките на една затворена общност (в Пловдивския съдебен регион), от който правосъдната система ще понесе единствено и само негативи, или пък за синдром, чиито измерения тепърва ще бъдат оценявани в национален мащаб – отговорът би трябвало да бъде даден от същия този колективен орган, чийто член е един от споменатите в текста магистрати, който вече е отговорен за съмнително честното кариерното израстване на първия герой на коментара.

Текст: Галина Гиргинова